Маргьолица била дъщеря на един българин брашнарин, който умрял твърде рано и оставил на жената си една къщица в Табаците и една дъщеря, която трябвало да се отгледа и да й се найде мъж. Зиме и вдовицата, и малката дъщеря на брашнаринът работили и прехраняли се; но Маргьолица расла сама и нямала другарки, с които да дели своите радости и печели, и затова характерът и принял меланхолически и печални вид. Майка й, на която било криво всяко едно нещо, твърде често бъбрала, карала се, сърдила се, плакала и проклинала светът, дорде най-после се разболяла и ослепяла. Тогава мъничка Маргьолица останала сама на светът и обязана била да храни и себе си, и сляпата си майка. Тежки били на Маргьолица зимните вечери и безлюдната тишина, а особено била тежка нейната работа. Лете й било малко по-добре и по-весело. Понякога още от зора отивала тя в своята мъничка градинка, под вишнята — единствено дръвце, което украшало тяхното неголямо царство. Лежала тя на тревата и гледала нагоре: слънцето още не успяло да изсуши росата, нейните чисти капки треперат на листето, на стръкчетата на цветето и по шумките на вишнята. Ето турчин-кукурчин лази по вишнята със своите червени криле и със своите черни мустаки; ето божата кравица пътува от листо на листо и клати си мустаките; мравекът тътре едно мъничко пясъче, а други му върви насреща, и като се позпрат на един миг и двамината, то пак продължават своя път, а гъстият бурен расте при техния път и покрива го с листето си така, щото трудолюбивите работници ходят под гъста сянка да си търсят храна. Слънчицето седи в лулето на цветето и неподвижно изпълнява своите обязаности, т.е. храни се от цветните сокове… Пищят комарите, хвърчат мухи, врабци прехвъркват и безпрестанно цвърчат като цигани пред механата; близо нейде си брънчи пчела… Маргьолица лежи на тревата, внимателно се прислушва и чуе, че около нея съществува човешки живот със своята жива деятелност — къса си тя кишлек, яде тере, калофер и пера от лукът, с внимание разгледва Маргьолица всяко едно цветице и всяка една тревица; високо под небето плува леко като пара бяло облаче: радва му се Маргьолица и с всичките си гърди вдъхва в себе си чисти утринни въздух… Или захване да тича из градината: и тича тя весело, тича свободно, тича по пътечката и по вадичките, само на лехите тя не стъпя, за да не сгази нещо. Така тя блаженствувала, дорде я не викне майка й:
— Стига, стига, Маргьолице, стига си тичала като луда! Хайде, ела дома и вземи се за работа! Трябва да се работи, а ти цели ден тичаш из градината.
Жената на брашнаринът — трябва да забележа това — била намерена да направи едно такова чудо, щото дъщеря й да бъде или чокойка, или барем жена на някой богат търговец, т.е. да бъде дъщерята по-добра и по-щастлива от майка си, но брашнарката не знаяла само с какви средства и с какъв начин да изпълни своето желание. Маргьолица била всякога непрана и нересана — но затова не трябва и да говори човек, — нея не било възможно да си представи някой без кал и без нечистота. Но майка й я китила понякогаж, мила я, ресала й черната косица и завивала я на пръстенчета, и обличала я в единственото нейно чисто рокленце, което било ушито из червен чит с бели звездици, и радвала се на своето дете… Тя мечтала за бъдещето на своето единаче…
VII.
Почти пет столетия се изминаха, а българският народ търпи тежки мъки и страдания; почти пет столетия отидоха във вечност, а българинът не може да каже, че е имал в живота си светъл и радостен ден. Всеки здравомислеш човек се чуди как е можал да оцелее нашият бедни народ и как е можал той до днес да удържи своето човеческо достойнство. Аз мисля, че ако българите са останали до днес цели и неповредими, то главното за това условие е била някаква си неопределена надежда и някакви вяра в бъдещето. Но на кого са се тия надеяли досега? От кого са очаквали помощ и поддържка?
1848 година разбуди заспалите и полумъртви народи по всичка Европа, събуди и нас българите. От онова време българите оживяха, бъдещето им се засвети с няклко приятни и мили лъчи, а тайнственото, или да кажа по-просто, инстинктивното предчувствие им заговори, че е настанало вече време да се освободят от турското и гръцкото тиранство. Черногорците, които един от най-учените немци нарича хайдуци и главорези, изгряха като слънце на своите планини, обиколиха Жабляк и изпразниха първата пушка, която превъзвести на всичките християни в Турция, че времето е вече настало. Аз можех тука да говоря твърде много за влиянието, което са имали черногорците между другите поробени народности в Турция, но ще се огранича само с това, ако изкажа за тях своето убеждение кратко и ясно: тия са храбри, силни, народолюбиви, приятели на правдата и сеятели на свободата. Въобще тия са най-достойно за уважение племе между всичките славяни. Жаблянската битка, в която погина такова множество турци, показа и на българите, че техните господари не са за нищо друго, освен да ядат пилаф, да пият ракия и да си пушат лулите.