На Настасия се хареса офицеринът и тя замоли баща си да й дозволи да го вземе за мъж; но дядо Стоян се разсърди и извика: „Аз не съм печелил своите пари да ги дам да ги ядат калдъръм-челебиите… Аз искам да намеря богат зет, а не гол офицерин.“ „А аз другиго не ща; ако ме не дадеш нему, то ме дай в манастирят да стана калугерка“ — каза Настасия. „Ще видиме щеш ли да вземеш другиго, или не щеш!“ — каза дядо Стоян и отиде същият ден в Букурещ. На другият ден се върна назад и доведе си един стар цънцарин, който беше твърде богат човек: шест къщи имаше в Букурещ на най-доброто място.
— Настасио — извика дядо Стоян, — ела да целуваш ръка. Аз ти намерих това, щото ти трябва.
— А що си ми намерил, тато? — попита Настасия весело.
— Тоя човек ще бъде твой мъж — каза дядо Стоян и посочи с пръст на цънцъринът.
Настасия побледня като платно и нищо не проговори.
— Чуеш ли ти? — я попита дядо Стоян. — Тоя човек ще бъде твой мъж, защото е богат и големец… Ти мене трябва да слушаш, защото аз съм ти баща и доброто ти искам.
Настасия плака, моли и каза, че ще се убие, ала нищо й не помогна: старецът казваше:
— Аз съм ти баща и жива ще те закопая.
Една нощ в нашето село стана голяма гълчотевица и голяма шумотевица: дядо Стоян пушна два-три пъти викаше: „Олеле, обирачи!“ Всичкото село стана на крака и отиде у дядови Стоянови, но след малко време всеки отиде у дома си, защото дядовото Стояново имане останало цяло, а само Настасия липсувала — тя побягнала с офицеринът. И остана старият хайдутин сам-самничек да глоби повече сиромасите и да проклина дъщеря си — каза най-после сиромашката жена, па нарами пак сеното си и упъти се към селото. Тръгнах и аз след нея и размишлявах си: „Ех, дядо Стояне, и на твойта душа не е съвсем чисто.“
Когато се върнах в къщата на дяда Стоян, то заварих там хаджи Нича, доктора Плоча, Геклеска адвокатинът и един духовни пастир. Всичките тия говореха живо за нещо си, но като ме видяха, то замълчаха и захванаха да си гледат коленете и да броят бройниците си. Дълго време всичките мълчаха, но най-после хажи Ничо се обърна към мене и попита ме:
— Ти волове купуваш, Никола?
— Волове! — отговорих аз.
— Дойди на мойта мушия да ти продам стотина вола… Евтино ще да ти ги продам… Дойди след три деня… Хайде, върви си сега, защото си имаме работа.
Аз излязох, но не върнах се в Букурещ, а останах да чакам да си идат големите гости и тогава да поговоря с дяда Стояна за воловете. Около седем часа вечерта гостите си отидоха и аз влязох пак в къщата на дяда Стояна и намерих старият чокой, че лежи на постелята си полужив и полумъртъв.
— Добро вечер, дядо Стояне! — рекох аз.
— Дал ти бог добро, синко! Седни, седни… замини там и седни да си поговориме, защото ми е тежко на сърцето. Ти, мой синко, още не си имал деца и не знаеш как е тежко да мисли човек за тях. Мойто момиче осрами къщата ми и аз после смъртта си нищо не ще да му оставя; нека тя скапе от глад; всичко ще да оставя нан черковите и на училищата, всичко, до парица.
— А аз мисля, че колкото и да е лошо детето ми, то ми все дете. А вашата дъщеря не е направила никакво зло — харесал й се млад момък и тя се венчала с него. Зъл, добър, а той й е вече мъж. Дядо Стояне, помислете си, че сте баща и в жилите на вашето дете тече ваша кръв.
Дядо Стоян стана на крака, прегърна ме, заплака и рече твърде жаловито:
— Никола, синко, научи ме що да правя: аз ще да полудея… Кажи ми по-скоро какво да правя, дай ми добър ум и разум, научи ме, научи…