Всичките тия произшествия потресл впечатлителната душа на Раковски и той страшно заболял. Хаджи Ничо пак вземал участие в съдбата на Раковски и с помощта на своите приятели доктори дотолкова му помогнал, щото Раковски оставил тоя свят в продължение на няколко недели.
XI.
После смъртта на Раковски хаджи Ничо мислил, че е изкопал българското възрождение заедно с коренът му и че той отсега ще бъде самодържец над целия български народ, но бил излъган в своите надежди. Българското движение приличало на онзи змей, за когото разказват бабешките приказници, че когато царският син му отсякъл едната глава, то на нейно място порасли три. Раковски само орал, а неговите последователи захванали да сеят и да жънат. Но хаджи Ничо не губил надеждата си, той бил уверен, че със своето богатство ще да изплува отгоре над всяко едно нещо, като зехтин над водата — и печелил. Когато хаджи Ничо намирал някой бездетен българин, който имал повече парици, то като хирург вземал със себе си своите сечива, т.е. вземал доктора Плоча, Геклеска и владиката и правил визита на богатият идол. Българинът посрещал българските големци, радвал им се и не знаял къде да ги дене, а хаджи Ничо и неговата компания гледала на бъдещият благодетел с такива щастливи и радостни лица, които приличали на мокро кадифе.
Захващал се разговор. Най-напред захващал да говори сам хаджи Ничо и говорил умилително, жалостиво, патриотически и сладкогласно.
Трябва всеки човек да мисли за отечеството си, за земята си и за градът, отдека е той родом. Всичко на тоя свят е смъртно, всичко се изгубва и отива на вятърът, само доброто, което направи човек на своето отечество, се не изгубва никога. Аз познавах твърде много българи, които оставиха големи пари; а дека се дянаха тия пари? — Изядоха ги равратните им синове и дъщери, разпиляха ги роднините им изхарчиха ги епитропите им и изгубиха ги унуките им. Всичко, всичко е смъртно на тоя свят! (Хаджи Ничо въздъхнал) Ах, щастлив е тоя човек, който още при животът си направи някое добро, щото да може сам с ръката си да събере плодовете от това добро. Който направи черкова, училище, болница и други богоугодни заведения, той само може да каже, че е направил добро нещо на земята и за душата си — неговото име ще да се слави во веки веков.
— А колко пари трябват, за да се направи една хубава черкова? — пита старият българин.
— Около десет хиляди жълтици, заедно с мястото — казва хаджи Ничо.
— Но аз нямам десет хиляди жълтици, аз имам само шест хиляди.
— Ах, това е лесна работа! Дайте вие шест хиляди жълтици, па и ние между себе си ще да събереме още четири и всичко ще бъде свършено.
— Но мене ми се иска да направя сам една черкова и на престолът й да бъде написано „Тутор и приложник Тричко“.
— И това е лесна работа! Ние можеме да дадем шестте хиляди жълтици с лихва и когато тия се увеличат до десет хиляди, то тогава вече да изградиме черковата — казва Ничо.
И така, парите се давали в ръцете на хаджи Нича, процентите расли, Тричко умирал, черковата очаквала своето съществувание, а хаджи Ничо все печелил и печелил.
Един из старите българи поискал да даде пари за черкова и училище, но тия да се направят при животът му. Хаджи Ничо му вземал парите и захванал да търси място, на което да бъде изградена черковата и училището; той намерил едно прязно място, купил го, главил майстори, но все чакал нещо си и не захващал зданието; а когато българинът захванал да пита Нича защо той не гради черковата, то Ничо намерил причина да се скара със сайбият на мястото… и повлякъл с него такъв дълъг съдебни процес, щото не само един стар българин би умрял от старост, дорде той да се свърши, но и сам хаджи Ничо имал време да остарее и да побелее.
Когато хаджи Ничо не бил в състояние да убеди старите българи, за да направят черкова и училище, то владиката се вземал за своята обязаност. Тоя фанариотски архиерей дотолкова изпекъл фанариотският занаят, щото ни един старец и ни една бабичка не можели да се противят на неговата воля, а особено тогава, когато той захващал да им говори за страшният съд Христов, за пътуването на блажена Теодора по митарствата и за земното нищожество на човекът.
А когато и светият отец не можал да направи нищо, то тия важни дела приимали на себе си доктор Плоча със своите медицинарии и г.Геклеско със своите закони.
Един из богатите българи не пожелал да прави черкови и училища, но поискал да остави един доход от 10,000 гроша, из които да се възпитават млади българчета в Европа. Хаджи Ничо вземал и тия пари и нито българчета изпращал да се учат в странство, нито помагал на ония ученици, които се учели в Букурещ. Когато един из българите добил една такава дързост, щото попитал негово величество кир Нича — защо той злоупотребява хорските пари и не изпълнява волята на покойните завещатели, то Ничо му рекъл: „Аз мисля, че е много по-добре да се увеличи по-напред капиталът, а после да се изпращат момчета. Ние имаме сега пари само за две момчета, а ако увеличим капиталът, то ще имаме за пет или десет.“