— А кога ще това да бъде? Вие може да поискате, щото да възпитавате сто момчета, а да се увеличи капиталът дотолкова, щото да могат тия момчета да се възпитават, вам трябват 1,000 години.
— След двайсет-триесет годин — казал Ничо и позасмеял се.
— Но да не мислите, че Ничо мислил да проживее още петдесет години и да дочака да види с очите си ония българчета, които ще да се възпитават на Тричкови пари? — Не, Ничо имал съвсем друго на умът си.
В тая глава аз трябва още да кажа, че хаджи Ничо печели не само от старите българи, а и от правителството. Няколко родолюбиви българи молили преди няколко години румънското правителство да им помогне да направят в Търново болница. Румънското правителство се обещало да дава всяка година по 10,000 гр. и вносвало тая сума акуратно. Преминали пет години и правителството се надеяло, че неговите пожертвувания принасят на българският народ голяма полза, но било излъгано. Веднъж един търновец отишел при един румънски чиновник по работа си, и между другите разговори чиновникът попитал търновецът:
— Как отива болницата?
— Коя болница? — попитал търновецът.
— Търновската.
— Ние в Търново нямаме болница.
— Не може то да бъде! Ние всяка година даваме из правителствената каса по 10,000 гр. за вашата болница.
— А кому вие давате тия пари?
— Хаджи Ничу.
— Хаджи Ничо в Търново не е пращал никакви пари и не е правил никакви болници, той ви е излъгал.
Чиновникът се зачудил, повикал у себе си хаджи Нича и попитал го:
— Какво направихте с Търновската болница?
— Ще да я направиме — отговорил Ничо, без да почервенее.
— Но вие казвахте, че тя е вече направена и болните вече се лечат в нея?
— Зданието беше малко и затова ние намислихме да увеличиме капиталът и да направиме голяма болница.
— Правителството не желае вече да помага на Търновската болница, когато тя не съществува — казал чиновникът.
— Ама ние ще да я направиме — отговорил Ничо.
— Не сме ние дотолкова глупави, както вие мислите — казал чиновникът. — Ние искахме да помогнеме на сиромасите, а не да пълниме вашият джеб.
После това произшествие някои българи нападнали хаджи Нича и поискали да знаят защо той не употребява хорските пари там, за дека са тия назначени, но хаджи Ничо им отговорил:
— Дали ли сте ми вие нещо? Нека дойдат ония (мъртвите), които са ми дали своите капитали, да търсят от мене хесап. На вагабонти аз не съм длъжен да разказвам що съм намерен да правя!
Но да не бъдат оскърбени и тия българи, които протестирали против Нича, и да не изнасят боклукът на сокакът, то Ничо пратил кир Михаля, за да ги успокои и да им наобещае златни гори.
— Вие не знаете още що мисли хаджи Ничо — говорил Михальо. — Защо са вам черкови и болници? Пушки трябват, пушки. Почакайте малко и ще да видите какво ще да направи кир Ничо! Не мислете, че нему трябват вашите мангъри; той е богат като Демидов. Или за децата си и за жената си ги печели! Дебели са вашите глави.
Българите се успокоявали и чакали големи неща от хаджи Нича, очаквали да видят легии, пушки и топове, но хаджи Ничо все печелил и печелил.
XII.
В палатите на хаджи Нича било голямо събрание: всичкото Ничово министерство заедно със своите чувства дошло на това велико събрание, всичките богати българи се домъкнали да послушат сладките речи на негово величество, дошли и няколко мекерета, които се пущали в събранията само в извънредни случаи. Един из тия мекерета бил братът на Нейка Петлето, за когото аз трябва да кажа няколко думи, за да остане неговото име в българсите хронографии. Това българско светило отишло преди няколко години в Лайпциг, за да продава там своите изделия, и отишло в една локанта — разбира се, в такава, дека е по-евтино, т.е. в която ядат кочияшите — да нахрани своето чувство и поискал да му донесат супа, защото тя била най-евтина. Когато изял супата, то той не искал вече друго ядене, а седял и чакал нещо си. На трапезата седели много хора и когато един из тях ял варено месо, изял половината, а половината оставил, то братът на Петлето посегнал със своята наботка, вземал останалото у съседът му ядене и проговорил български: „За това месо се е пари платило, защо да се връща назад“. Когато у други негов съсед останала една сърма, то и нея той оплескал; у другиго останало печено — и него. Слугата, който подавал ядене, като видял, че нашият Крали Марко засукал ръкавите си и приготвил се да изяде всичко, щото оставало от кочиящите, то го хванал за ръка, завел го в кухнята и дал му пълно ведро с ядене, от което локантаджията не мислил вече да печели и което приготвил за свинете си. За това юначество на Нейковият брат и до днес разказват лайпцишките жители.