В младото българско поколение се появи вече оная животворяща сила, която се нарича напредък, и хиляди хаджиничовци, които още живеят на светът и тегнат на земята, трябва да се изгубят и да дадат място на новите способности и на новите умове. Хаджи Димитровата чута уби не само турската гордост, но и чорбаджийското високомерие.
— Младежът е станал твърде непокорен и твърде дързостен — говорят старците.
— Не уважават вече тия ни старите хора, ни бащината си къща! Тия не вярват вече, че има на светът дяволи, самодиви, таласъми, вампири… Безбожници и грешници са тия станали — казват бабите.
— Да съм аз паша или султан, то щях да дам повеление да се избесят всичките млади и развалени хора — казал един старец. — Няколко млади чапкъни се събрали завчера на пазарят, хванали нашият чорбаджия за яката и искат да им даде есап за училището и за черковата. „Ти си изпокрал светът — му казват. — Ти трябва да дадеш народното добро; ти трябва да дадеш божието богови, а училищното на училището.“ А нашият чорбаджия стои като дете пред чапкъните, мига глупаво и мълчи като пукал. Лоши времена са настанали! „Ти крадеш, ти глобиш сиромасите, ти ядеш чуждият пот“ — ти казва младежът. А да ги попитам аз: кой не краде и кой не глоби? Защо е и чорбаджия, ако той не изяде няколко патки, няколко гъски и няколко кола жито от селяните? Не може вече така да се живее!
— Бяха такива времена — говорил други един старец, — когато никой те не питаше колко пари си вземал из черковата или из еснафската каса, и хората живееха по-добре; а днес всеки копелак иска да ти погледа в кесията и да види колко пари си спечелил сам и колко ти са паднали в ръцете келепир. Минаха се вече старите времена, в които за подобна дързост ние награждавахме чапкъните с това, че им удряхме по двайсет и пет тояги по петите и не казвахме им защо ги биеме.
— Колко изяде не повече от едно дукато от народното имане, той трябва да се изгони из нашето дружество — говорят младите българи. — Който изяде народна пара, той не е българин, а е изедник, предател, Юда и шарлатанин.
А Ничо?
Така се свършва първата част от житието на карловският гражданин хаджи Нича. Ако сме описали колко-годе барем някои отделни черти из животът на това животно, то добро, а ако никак не сме удовлетворили очакванието на нашите читатели, то ги молиме да ни простят засега. Надеяме се след време да допълниме хаджи Ничовата история и да довършиме неговият портрет.