Сиромасите не трябва ни да умират, ни да се раждат, защото за тях никой не плаче и никой ми се не радва! Когато в къщата на Спира Механджията произлезли две явления, т.е. смърт и рождение, то арловчани не обърнали никакво внимание на тия произшествия, чегато нищо необикновено се не случило в тоя градец, чегато не човек умрял и не човек се родил между тях; намерили се само три бабички, един старец, едно момче, което чело псалтир за душата на умрелият, и една калугерка из Сопотският манастир, която тичала ту до родилката, ту до мъртвият, и често се чувал нейният пискунест глас:
— Не плачи, Спировице, не плачи и не наранявай сърцето си! Със сълзите си ти няма нищо да помогнеш! Бог дал, бог и вземал — така е то! Помисли, че на ръцете ти остават дечица, които ти трябва да отхраниш… Не плачи, бог и радост ще ти даде — не всеки ден сърби и печали…
— Ох, Спиро, Спиро, на кого си мене оставил! — проговорила родителката и пак заплакала. — Никого аз нямам на тоя свят, ни една душа не мисли вече за мене…
— Не грижи се, Спировице, бог ще се погрижи и за тебе, както се той грижи за всяка мушица — шепнела калугерката.
Но както и да е, а Ничо расъл и расъл, порасъл той под зимният мраз и под летните горещини, расъл в калта и под дъждът: тичал бос по снегът в най-големият студ, спал под горещото небе и под сълнечните лучи заедно със свинете, с кучетата и с кокошките; падал няколко пъти из прозорецът, стръколял се по стълбата, ял всякакви треви, даже и гнила, попадал се на роговете воловски и под краката на конете и при всичките тия опасности тоя велик човек останал жив и неповреден за радостта и щастието на Карлово и на всичка България. Първите Ничови другари били прасетата, кучетата и гълъбите, с които той разделял своите радости и своите печали. Ничо дотолкова обикнал своите другари, щото с всичкото си сърце се старал да им подражава във всяко едно нещо и да живее така също, както и тия: той се научил твърде хубаво да кукурика като петел и да кудкудяка като кокошка; той се научил твърде живо да подражава на свинете, мисирките, на козите и даже на магарето; а най-после, с кучетата не само че лаял в един тон, но припкал аедно с тях на четири крака ту при вратнята, ту до плетът и лаял, ръжал се и показвал зъбите си на пътешествениците, които минували покрай тяхната къща.
Но да не помислите, че Ничо всякога е живял в приятелски отношения с домашните животни? Не, твърде често се случвало, щото сурата свиня тикала Нича в калта с дългата си зурла, кучето го хапало, котката го одрасквала, мисирът го кълвал и т.н. и мънички Ничо отстъпвал от бойното поле, отивал при майка си и надувал гайдата си, т.е. ревал като заклан, а честитата му майка, която като всяка жена, ако и да била научена на всякакви музики, но и тя не можела да търпи Ничовата свирня, и затова повдигала ризицата му и шибала го то най-неблагородните места. В тия критически минути Ничо ревал дотолкова неприлично, чегато го обливали с гореща вода, а най-после, тая енергическа разправа имала утешително влияние и неговото загорение и само глухи и дълбокосърдечни хълцанета доказвали, че вълненията му ослабявали и печалите му се разсейвали.
Ничовата майка като всяка вдовица захванала да попийва и когато била весела, то накарвала чедото си да покаже своите изкуства, т.е. да кукурика, да грухти като свиня и даже да плаче.
— Ничо, ходи като наш Шарко! — говорила тя. — Лай, ако искаш да ти дам кисело мляко! Зареви като магаре! Ха де, магарешки сине!
Ничо кукурикал, лаял, лазил на четири крака и пътешествувал назад-напред на одърът или по пезулът.