— Ала ти гручи като прасе! Ти трябва да гручиш и да искаш ядене — казвала Ничовата родителница и давала му няколко плесници. Така вървял Ничовият живот дотогава, дорде му се изпълнили седем години. В тоя негов живот не било нищо, което отделява човекът от добитъкът; ден след ден вървял гладко и еднообразно, чегато за Ничовият живот била съставена програма, извън която той нямал право да престъпи. Когато се изпълнили Ничу седем години, то той захванал да тъгува, да търси нещо си, да върви напред, с една дума, той поискал да живее: прасетата му омръзнали, кокошките и гълъбите захванали малко да го интересуват и само шареното куче не изгубило още неговата дружба. Нему се искало нещо да работи, нещо да прави, нещо да разваля, но какво да прави, какво да разваля? Другите деца в продължение на всичката неделя работили с кървав пот или се учили в училището, а в неделя тия се събирали на улицата и играели различни детински игри; тия игри се харесвали Ничу и той принимал в тях най-голямо участие, но неделя се минавала, децата отивали пак на работа, а Ничо оставал сам. Какво той да прави? Къде да се дене? Ничо измислил нови игри, нови удоволствия, но и тия игри твърде скоро му омръзнали, както омръзва всяко едно изобретение, какъвто род то и да бъде, когато няма човек пред кого да се похвали и кому да го покаже. Само две изобретения твърде дълго занимавали Нича: първо, той намислил да прави мънички колца и да впряга в тях лалугери (сарбулец); а второ — да лови с капан врабчета.
С първата игра Ничо се занимавал лете, а с втората — зиме. Погледа Ничо дека се крие лалугер и вземе се за работа. Той влякъл с шубурата си вода и вливал я в дупката на лалугерът дотогава, дорде дупката се не напълвала и лалугерът, за да учува живота си, не изскачал из легловището си. Тогава Ничо със своят контош накривал дупката, ловил лалугерът и тичал дома си със своята плячка. Лалугерите не дълго живели и Ничо ходил на лов по полето няколко пъти през неделята и събирал нови трофеи. Но да видехте Нича зиме, когато той курдисваше по снегът своите капани и скриваше се зади вратата, за да наблюдава действията на своите адски машини! Сърцето му се стесняло в гърдите, очите му блестели като у котка, когато тя види някое врабче или някоя мишка, краката му се подкосявали и всичкото му тяло треперело като от треска: той приличал в това време на лисица, която се приближава към някой кочек, в който спят и петли, и кокошки, и патки, и гъски. Но ето врабчетата, които се настървяват от пшеничните зърна, щото били нахвъргани от Ничовата ръка по снегът, че наклякали около капанът, кълвали зърната и подскачали от един капан до други… Ничо закривал очите си и боял се да погледне дотогава, докогато до неговият слух не доходило чукането на капанът и усилията на врабецът да излезе из вилушките му. Тогава Ничо се спускал като сокол, изваждал жертвата си из капанът и с жадно-сияюще лице се наслаждавал със страхът и с предсмъртните мъки на животното. Който би погледал в тия минути Нича, той изведнъж би могъл да разбере, че след време на тоя червяк, или по-правилно да кажа, на това вълче, ще бъде също така мило и драго да задуши и човекът, както сега души врабчето. А в това време се развивал характерът на детето, който трябвало да остане неизменим през всичкият му живот! Но питане е: крив ли е Ничо? Кой ще да даде друго, по-човеческо направление на тоя характер? Истина, че неговата родителница твърде често го жулила, теглила го за ухото и скубала му косата; но тя го била не за това, че той мъчи лалугерите и врабчетата, а за това, че той не иде в махалата да лови кокошки, гъски, и мисирки, даже овни и крави, а лови никому ненужните врабчета и лалугери. Най-напред Ничо се не решава да ходи на такъв лов, но после се уверил, че майка му казва добри работи, и дотолкова привикнал да лови чуждите гъски, чегато тия били не по-големи от врабчетата.
III.
Един ден Ничу дошло на ум да хвърга камъни! Той намерил една сиджимка, спрегнал я на двойно, вземал й крайовете в ръката си и турил отдолу камък, с една дума, той направил прашка, и захванал да хвърля. Един от Ничовите камъни така вярно вървял към целта си, щото ударил в гърбът попадията на поп Стояна, която се връщала из черкова и носила в кърпата си две просворчета и за шест пари мекици, за да гости унуките си. Баба попадия захванала да вика и да кълне, като всяка баба попадия, а карловчани, и турци, и българи, я обиколили и захванали да я разпитват по каква причина излазят из гърдите й такива страшни клетви.
— Спировичиният син ме удари… Ох, леле мале, умирам си!… Проклетнику проклети! Зъркелите да си избиеш, да не дочакаш до червеното яйце, да не видиш хаир ни на тоя свят, ни на оня! Ох, умирам!…