И така, Ничо богатял и богатял, и твърде скоро станал голям търговец, а на душата му се събирал грях, подлост след подлост и гнуснавина след гнуснавина.
— Ничо добре върви и пари спечели — говорил Никола Златаринът, който имал обичай всякога да се смее, всякога да се радва на чуждото щастие и всякога да хвали, когото и да е.
— Такива хора като Нича всякога разбогатяват и всякога биват щастливи. Нима не видиш с какви средства печели тоя Ничо? Той ни майка си, ни роднините си, ни приятелите си не е пожалил; всякого е той ограбил, всякого е обидил — казал Курт Клисарят и прекръстил се, чегато говорил не за Нича, а за нечистият дух.
— Аз чух от Неда Стрезовичина, че Ничо прави търговия и с дяволите… Неда видяла как седем дявола стояли на Ничовата къща, па влезли в коминът и слезли в дигенят му. Ничо им продавал катран, да мъчат с него хората, а дяволите му дали един шиник жълтици — казала Тинка, жената на Курта Клисарят, която била твърде богомолна жена и която твърде много обичала калугерите и калугерките.
— Аз не зная има ли Ничо работа с дяволите и продавал ли им е катран, зная само това, че той е разплакал хиляди хора… Нека хорските пари му заседнат в гърлото и да го задавят! Нека казва кой що ще, а бог ще да накаже тоя злочинец, и ще дойде време, когато тоя проклети Ничо ще да избълва хорските сълзи — казал Курт и още веднъж се прекръстил.
— Казват, че Ничо вземал от стрина си герданът и ривцето й, и обещал й се да й дава голяма лихва; а когато на стрина му дотрябвали пари и тя дошла да си иска парите, то Ничо й рекъл, че той не й е длъжен ни парà, защото я е хранил и обувал — казала Тинка.
— Да го убие господ и да го порази, ако само той е направил такова зло! — казал Никола.
— А ти още не вярваш! — се почудила Тинка. — А знаеш ли ти, че тоя проклети Ничо и неговите уйчови и храмът божи обкрадоха? Захванаха нашите граждани да градят черкова и направиха Пърльовците епитропи, а Пърльовците, които са уйчови на Нича, направили своя сестрин син економ и хазнатарин. Ничо изписвал камъни чак из Влашко, продавал ги на черковата за двойна цена и задържал една голяма сума за своите трудове, за комисион. В Пловдив камъните се продават по петдесет гроша, а карловчани ги купиха от Нича по сто и петдесет. Освен това Пърльовците, които бяха Ничови ортаци, изядоха до триста хиляди гроша черковни пари. Черковният капитал беше даден тям като на богати хора, за да правят търговия и да плащат на черковата проценти, а когато дотрябваха парите, то Пърльовците извадиха и дадоха на карловчани за триста хиляди гроша изгубени тимисюци и помолиха ги да си съберат сами парите. Карловчани се почудиха, като чуха това, и попитаха Пърльовците, Нича и съдружие: „А няма ли у вас чисти капитал?“ — „Няма — отговорили тия, — вие ни дадохте черковните пари да ги дадеме с файда и ние ги дадохме“. И така Пърльовци, колкото пари изгубили от своята търговия, то си ги вземали из черковата, а черковата трябвало да вади ония батаци, които е изгубил американецът и маслините. Такива са тия хора, които байо Никола хвали, че били станали богати. Който се не бои, че ще му почернее образът и ще го заплюят и прокълнат хората, то той скоро разбогатява.
В това също време Ничо седял и мислил: „Аз намислих да бъда богат и ще бъда богат. Истина, че съвестта ми ме гризе малко, ала то нищо не е — всичко минува и заборавя се… Не зная какъв съм аз човек, а не можа да търпя ония, които са по-богати и по-честити от мене. Уйчовите ми са по-богати от мене, ала аз и тям ще да подлея вода. Аз трябва да съм, аз…“
Ето какъв е първоначалният исторически живот на хаджи Нича, когото аз избрах за главен херой в моята повест и когото желая да изведа пред светът в следующите глави и да опиша неговите психологически, физиологически и нравствени достойнства.
V.
В една от букурещките болярски улици стърчала стара и голяма къща, в която живели седем чифутски семейства, кундурджия немец, една перачка, един влах площальон из Трансилвания и два българина, които продавали в Букурещ пазарджишки, кипърски и солунски продукти, т.е. ориз, лимони и маслини. Освен тия живи същества, в тая къща, на долния кат, се намирали три дигеня, една механа и една друга квартира, в която проводили дните си твърде съмнителни хора. Тая къща като всяко нещо била някога си нова и хубава. В нея царствувала разкош и интриги, в нея се решавали големи и важни политически въпроси; а сега тя вече остаряла и като всяко старо нещо била оставена от господарите си без особено внимание: господарите й я виждали и радвали й се само тогава, когато събирали кириите. Най-напред разрушителното време я разлюляло настрана, а после някак си я разширочило и заровило нейното основание дълбоко в земята; като сухи старчески очи гледали нейните многочислени прозорци, на които отдавна вече лютите и мокрите зимни виелици и есенните дъждове и бури поизмили и по-изветрили вапцаните някога си техни черчевета. По покривът и по стрехите расла вече тревица: високите и почернели комини се полуразвалили и представяли удобно местенце за гаргите и за врабците, за да вият своите гнезда… Мрачно и сурово изгледвало това черно здание, което изображало из себе си — тъжно подобие — на глух и сляп човек, който е вече жив умрял, и когото нищо човеческо не докача, нищо го не весели и нищо не безпокои: стои той като гробница на кръстопът и напоминава със своето съществуване, че в тая нищожна развалина преди време кипял живот и вълнували се страсти… Около тая развалина се градили нови къщи, събаряли се старите — по повелението на градското управление, — пробивали се улици, градът расъл, а тая къща стояла навъсена и не унищожавала се, не падала. С насмешка гледали на нея новите къщи, но тя не чувала и нехаела. Около таз къща расли големи дървета, плесен и гъст бурен царствували навсякъде, и всичко изображало старост и гнилост. В тая къща живеел наш хаджи Ничо, който сега не е вече карловски дигенджия, а всемирни търговец.