— Как си — попита ме.
— Добре.
— Хубаво — отвърна и замлъкна. После добави: — Сутринта, когато беше навън, с Юн ли излиза?
— Да.
— Какво правихте двамата?
— Бяхме тръгнали да крадем коне.
— Какви ги говориш? — Баща ми направо се изуми. — Че какви коне?
— Баркаловите. Е, нямаше да ги крадем наистина. Само да ги пояздим, обаче казваме, че ги крадем, за да е по-интересно — усмихнах се предпазливо, но той не отвърна. — Аз нямах късмет — обясних му, — конят ме метна право през телената ограда.
Показах му ръката с прасната рана, ала той ме гледаше право в лицето.
— А Юн какво прави?
— Юн? Нищо ново. Е, освен накрая. Искаше да ми покаже яйцата в гнездото на едно жълтоглаво кралче на един смърч, но изведнъж размаза цялото гнездо, ей така — вдигнах отново ръка и стиснах юмрук, сякаш мачках нещо, баща ми пък прибра и последния плик в шкафа, без да откъсва очи от мен, кимна, затвори вратичката и поглади брадата си, а аз продължих: — И после офейка, тогава излезе бурята.
Баща ми остави раницата до вратата, спря се там и се загледа към двора с гръб към мен. Почеса се по тила, обърна се, дойде до масата, седна и каза:
— Искаш ли да чуеш какво говорят хората в магазина?
Не че тези неща ме интересуваха особено, но той така или иначе щеше да ми разкаже.
— Добре — кимнах.
Предишния ден Юн излязъл с пушката си — както обикновено на лов за зайци. Не можех да проумея каква беше тази негова мания да гърми зайци, но това се бе превърнало в негов специалитет, а и беше добър — улучваше всеки втори. Никак не беше зле за такова дребно и пъргаво животинче. Не знаех дали семейството му успяваше да изяде всичките зайци. Навярно им омръзваха. Във всеки случай се прибрал с два, окачени на въже за ушите, греел от щастие, понеже стрелял само два пъти нея сутрин, и двата пъти сполучливо. Рядко се случва такова нещо, дори и на майстори като него. Влязъл вкъщи и потърсил родителите си, за да им покаже улова, ала майка му този ден била на гости в съседното село, баща му пък работел в гората. Забравил за това в бързината на излизане, не погледнал кой е у дома, а трябвало тъкмо той да се грижи за близнаците. Оставил пушката в коридора, закачил въжето със зайците на един гвоздей и се втурнал навътре да търси братята си, но не ги открил никъде. Хукнал обратно към двора, обиколил навеса и плевнята, но не ги намерил. Паникьосал се. Изтичал до реката и нагазил във водата при кея, извърнал се и огледал брега надлъж и нашир, ала видял само някаква катеричка на един смърч.
— Проклета гадина — ядосал се той.
Навел се над водата и потопил ръце, сякаш искал да я раздели и да погледне под нея, но нали нямало смисъл, тя стигала едва до коленете му и била съвсем бистра. Изправил се, поел си дъх и опитал да размисли. Тогава чул изстрел откъм къщата.
Пушката. Забравил да сложи предпазителя, не извадил последния патрон, а го правел винаги на връщане у дома. Оръжието беше единствената му ценна вещ, затова се грижеше за него, чистеше го и го поддържаше, сякаш му беше дете. Така бил свикнал още откак получил пушката от баща си за дванайсетия си рожден ден със строги указания за какво да я използва и особено какво не биваше да прави с нея. Затова винаги гледаше да спуска предпазителя, да вади патроните и да я окача на мястото й в килера високо на един гвоздей. Сега обаче просто я оставил в коридора, защото внезапно се сетил какво бил забравил: тъкмо той бил отговорен за близнаците, останали сами у дома. Бяха само на десет.
Юн изпляскал от водата и хукнал по брега право към къщата и пътят изведнъж му се сторил дълъг, а мокрите му крачоли тежали чак до коленете, обувките му джвакали и на всяка стъпка се чувало шляпане, от което му се повдигало. По средата на пътя видял баща си да тича откъм гората в другия край на двора. Никога дотогава не бил виждал баща си да бяга и гледката на огромния, тежък мъж, който търчал с дълги, думкащи крачки и ръце, тромаво вдигнати на височината на раменете, сякаш тичал срещу течението на река, така ужасила Юн, че се строполил на тревата. Каквото и да бе станало, вече било късно, а и баща му щял пръв да влезе в къщата, освен това Юн усещал, че не искал да вижда какво се е случило.
А ето какво се случило: близнаците цяла сутрин си играли в мазето със стари дрехи и износени обувки. Развеселени, те хукнали нагоре по стълбите и се запрепъвали към коридора през вратата на мазето. Там видели окачените зайци и облегнатата на стената пушка. Пушката на Юн, добре го знаели, а батко им бил техният герой, и ако са имали същите идоли като мен на тяхната възраст, то той е бил техният Дейви Крокет[3] Еленовата стъпка[4] и Хъкълбери фин в едно. Всичко, което Юн вършел, можело да се имитира и превръща в игра.
3
Дейви Крокет (1786–1836) — фолклорен герой на САЩ, известен като „кралят на дивата граница“ — б. п.
4
Еленовата стъпка — индианец от племето на шайените, герой на американския писател Едуард С. Елис (1840–1916) — б. п.