Пръв пристигнал Ларш, грабнал пушката, завъртял я и викнал:
— Гледай ме сега!
И стрелял, без да иска. Гърмът и откатът го съборили с писък на земята, а и нали не се целел в нищо, искал само да подържи прекрасната пушка и да бъде Юн, та можел да улучи сандъка с дърва или пък малкото прозорче на стълбището, снимката на дядо си с дългата брада, закачена в лъскава златиста рамка точно над гвоздея, или голата крушка на тавана, която никога не угасяха, за да може тръгналите в мрака да виждат светлината й през прозорчето и да не сбъркат пътя. Ала не уцелил нищо от тях — прострелял Од право в сърцето от упор и ако това се случваше в някой роман за Дивия Запад, върху порестите страници щяхме да прочетем, че тъкмо името на Од било изписано върху куршума, или пък сред звездите, или върху лист в дебелата книга на съдбата. Щеше да пише и че нищо, казано или сторено от някого, не би накарало нишките, пресекли с в онзи съдбовен миг, да поемат в различна посока. Други сили, неподвластни на човека, насочили дулото на пушката точно натам. Е, не беше така, и Юн го знаел, както се бил свил на тревата до дигата и видял баща си да излиза с братчето му на ръце, а единствената книга, където бе записано името на Од и никога нямаше да се изличи, бе църковният регистър.
Няма как баща ми да е разказал всичко това, не и с толкова подробности. И все пак помня историята такава и не знам дали съм започнал да я украсявам на мига, или е станало с течение на годините. Неумолимите факти обаче не подлежаха на дискусия, случилото се не можеше да се върне назад и баща ми ме погледна въпросително през масата, сякаш можех да кажа нещо мъдро — нали познавах участниците в трагедията по-добре от него, ала аз виждах единствено бледото лице на Юн и падащият в буйната вода дъжд, когато оттласна лодката и тя се понесе по течението към дома му и онези, които го чакаха там.
— И това не е най-лошото — заключи баща ми.
Рано на сутринта в деня преди Ларш да застреля близнака си Од, закарали майка им до съседното село с колата, която доставяла стока в магазина. На следния ден, когато Всичко това се случило, баща им щял да я вземе с конската каруца. Конят им се казваше Брамина — петнайсетгодишна черно-кафеникава кобила с бяло петно на челото и бели чорапки. Според мен беше красавица, само дето краката не я държаха, а Юн твърдеше, че имала лека сенна хрема, която й докарвала задух — нещо доста особено за кон. С нея пътуването до съседното село и обратно отнело по-голямата част от деня.
Бащата стоял на двора с мъртвото момче на ръце. На тревистата могила големият му син лежал съвсем неподвижно, сякаш и той бил умрял. Знаел, че трябва да потегля. Бил обещал. Нямал друг изход. Ако искал да успее, трябвало да потегли веднага. Обърнал се и пак влязъл в къщата. Ларш седял в коридора, примрял и притихнал, баща му го забелязал, ала нямал сили да мисли за повече от един проблем наведнъж, влязъл в спалнята и положил Од в брачното ложе, извадил едно чердже и покрил телцето. Сменил окървавената риза и панталона си и излязъл да впрегне Брамина. С ъгълчето на окото си забелязал, че Юн се бил надигнал и бавно вървял към обора. Когато конят бил готов, Юн вече бил при тях. Баща му се обърнал и го стиснал за раменете, твърде грубо, ала осъзнал това чак в следващия миг. Момчето не гъкнало.
— Трябва да наглеждаш Ларш, докато ме няма. Поне това направи — заръчал му той и погледнал към стълбите, където момчето било излязло на слънце и мигало на силната светлина.
Бащата прокарал ръка по лицето си, затворил очи за миг, покашлял се и се качил на капрата, цъкнал на коня и каруцата потеглила, свърнала през портата, излязла на главния път, продължила нагоре покрай магазина и по дългия път към съседното село.
Юн взел Ларш със себе си в лодката и отплавали надолу по реката да наловят риба, нищо друго не можал да измисли. Останали навън няколко часа. Така и не събрах сили да си представя за какво ли са говорили. Може и нищо да не са си казали. Може би просто са стояли на брега с въдиците в ръце и са ловили риба — мятали са, пак са ги дръпвали и все така, на разстояние един от друг, обградени само от гората и съвършената тишина. Ето това си представям.
Като се върнали, занесли скромния улов в плевнята и седнали да чакат там. Не припарили до къщата. Късно вечерта чули копитата на Брамина по чакъла и каруцата, която трополяла по пътя. Спогледали се. Така им се искало да поостанат още малко. Тогава Юн се изправил, Ларш също, хванали се за ръце за първи път, откак близнаците били съвсем мънички, излезли на двора и видели каруцата да се приближава и да спира, чули астматичния дъх на Брамина и утешителните думи на баща им към нея, мили, нежни думи, каквито не го били чували да казва на човек.