Не бяха дошли нито Юн, нито баща му, а бях уверен, че са се канили — предишната година участваха и те. Е, сигурно бяха заети с техните си работи или просто бяха сломени. Всъщност, странно бе, че тя бе събрала сили, но след като я погледах как ходи по нивата, вече не се замислях. Навярно баща ми щеше да повика и тримата да помагат за дървата. Нищо чудно — бащата на Юн имаше дълъг опит, ала не проумявах как щеше да се получи, ако се държаха както досега, не можеха да се погледнат в очите.
Когато всички колове щръкнаха в права редица по протежение на поляната, щяхме да опънем телта на височината на хълбоците, като я премятаме отляво и отдясно на всеки кол, за да се закрепи в средата. С тази задача се заеха двамата селяни: единият бе висок, другият — нисък и явно бяха добър тандем, работата не им бе непозната и я вършеха ловко и пъргаво, докато телта се изопна като струна на китара чак до последния кол. Тогава я омотаха и закрепиха за клина, забит от Баркал в другия край. Останалите пък грабнахме вилите и се разпределихме ветрилообразно на премерени разстояния един от друг. Започнахме да трупаме тревата по Стойката от всички посоки и веднага стана ясно защо дръжките бяха толкова дълги. Предоставяха ни толкова голям радиус, че заедно обхващахме цялото поле, не остана и стръкче, ала дланите ни страдаха от замахването напред-назад хиляди пъти поред, та се налагаше да използваме ръкавици, за да не ни излязат мехури още на първия час. Така натрупахме първата тел — някои с вили, премерен баланс и удивителна точност, други с ръце, като мен и баща ми. Ние не бяхме привикнали на такава работа, но все пак се справяхме. Голите ни длани постепенно позеленя- ха, телта се изпълни, опънахме нова и също я отрупахме, после още една, докато се издигнаха пет претоварени реда, а най-горният и по-рехав слой надвисна като козирка от двете страни, та завалеше ли дъжд, водата просто да се стича и ритлата да си остане така с месеци без сеното под най-външните стръкове да се развали. Според Баркал този метод по нищо не отстъпвал на сухата плевня, стига да се спазваха правилата, а доколкото виждах, всичко беше наред. Ритлата сякаш си бе стояла там през цялото време, косо на ливадата, осветена от слънцето, проточила сянка отзад, тя следваше всеки издатък по полето и в крайна сметка се превръщаше в образувание, изконна форма, макар не тази да бе думата, която ми хрумна тогава. Толкова се радвах като я гледах. И до днес изпитвам същото усещане, когато видя подобна стойка в някоя книга, но сега всичко това е отживелица. В онази част на страната вече никой не работи по този начин; днес ще видиш самотен тракторист, пластачка, сено, останало да се суши на място, балирачка и бели найлонови пакети в смърдящ силаж. Така радостта прелива в усещането за изминало време, за нещо толкова отдавнашно, че внезапно те кара да се чувстваш стар.
5
Не можах да го позная при първите ни срещи, поздравявах го отдалеч на минаване с Лира. Просто не ми мина през ума, нямаше и причина. Той си беше на двора, редеше дърва за огрев под стряхата, а аз си минавах по пътя, замислен за съвсем различни неща. Не се сетих дори когато си каза името. Ала тази нощ, щом се прибрах и си легнах, споменът ме зачовърка. Имаше нещо в този мъж и лицето, което бях мярнал на игривата светлина на фенерчето. Изведнъж се уверих. Ларш си бе Ларш, макар при последната ни среща да беше на десет години, а сега минаваше шейсетте. Ако четях това в някой роман, определено щях да се подразня. Толкова много съм чел, особено през последните години, но и преди това, разбира се. Премислям прочетеното, а подобни случайности изглеждат изсмукани от пръстите в художествените произведения, поне в съвременните романи-много ми е трудно да им вярвам. Е, номерът можеше и да мине при Дикенс, но зачетеш ли него, понасяш се в дълга балада от отминал свят, където накрая всичко се подрежда като в математическо уравнение — разклатеният някога баланс трябва да бъде възстановен, за да се усмихнат боговете. Може би е утеха или протест срещу един излязъл от релсите свят, ала в днешно време нещата не стоят така, моят свят е различен и никога не съм одобрявал твърдението, че съдбата направлявала живота ни. Хората с подобна представа само циврят, измиват си ръцете и чакат състрадание. Според мен всеки сам гради живота си, аз поне съм направил своя избор, правилен или грешен, и си нося бремето. Но как от толкова възможни места трябваше да попадна точно тук?
Не че това променя нещо. Не влияе на плановете ми за това място, нито на усещането да живея тук, всичко си е както преди и съм сигурен, че той не ме разпозна, така и трябва да си остане занапред. И все пак няма спор: нещо не е същото.