Във всеки случай не съм се научил да шлайфам моторни резачки от баща ми, просто не съм го виждал с такава и няма начин да го имитирам, колкото и да ровя из паметта си. Резачките за един човек още ги нямаше в норвежките гори през 1948-а. Намираха се само тежки машинарии и трябваха петима души, за да ги поместят, или пък кон, а средствата не стигаха. Когато баща ми се канеше да сече гората онова лято преди много години, постъпихме както бе обичаят по онези места: няколко мъже грабнаха обикновените триони и секири, заредиха дробовете си с чист въздух, подкараха опитен кон с верига за влачене до реката, където скоро оставиха да съхне цяла камара трупи със знака на собственика, издялкан във всеки ствол, и когато всички набелязани дървета бяха повалени и обелени доколкото бе възможно, двама мъже с пръчки с куки се хванаха да ги изтеглят във водата откъм двата края. После над реката екваха викове за сбогом с думи, толкова стари, че никой вече не ги разбираше, съпровождаше ги глух плясък и трупите се понасяха бавно по течението. На добър час!
Ставам от плочата с ошлайфаната резачка в ръка, оставям я настрана, отвивам двете капачки и наливам бензин, добавям и масло и затягам капачките по местата им. Свирвам на Лира и тя в миг зарязва някакви сериозни разкопки в задния двор. Грабвам термоса и се запътвам към края на гората, където се извисява тежкият изсъхнал смърч. Съвсем е побелял на фона на пирена, вече няма и следа от кората, покривала някога целия ствол. Две бързи дръпвания и запалвам резачката, нагласям дросела и оставям веригата да се развърти във въздуха. Гората свисти, слагам си антифоните и забивам резачката в дървото. Стружките валят по панталоните ми, цялото ми тяло вибрира.
6
Ухаеше на прясна дървесина. Миризмата се носеше откъм пътеката при реката, изпълваше въздуха, рееше се над водата, отпускаше ме и замайваше главата ми. И аз участвах! Миришех на смола, дрехите ми, косата, кожата ми — дори и нощем, когато спях в колибата. Заспивах и се събуждах с този аромат, усещах го през целия ден. Аз бях гора. Търчах с брадвата, затънал до колене в иглички, и сечах клоните, както ми бе показал баща ми: плътно до ствола, за да не стърчи нищо и да не пречи на длетото, да не се криви и евентуално да нарани краката на онзи, който може би ще трябва да стъпи върху трупите, когато се струпат и задръстят реката. Мятах секирата наляво-надясно в упойващ ритъм. Тежко беше, сякаш всичко се противеше от всички посоки и нищо не ми се даваше, аз обаче не обръщах Внимание, бях изтощен, а не усещах умора, просто продължавах. Налагаше се останалите да ме възпират — хващаха ме за рамото и ме натискаха на някой пън, та се принуждавах да поотдъхна за малко, но смолата лепнеше по панталона ми, дразнеше кожата на краката ми и аз се откъсвах от пъна и грабвах секирата. Слънцето припичаше, а баща ми се усмихваше. Бях като опиянен.
Участваше и бащата на Юн, а майка му през по-голямата част от деня прихождаше със светлата си руса коса на фона на зелените иглички откъм лодката в реката с кошница храна. Имаше и един мъж на име Франц с „ц“. Ръцете му бяха мощни, а до лявата китка личеше татуирана звезда, живееше в малка къщичка при моста и всеки ден през цялата година виждаше как реката плиска покрай прозореца му. Знаеше и всевъзможни неща за всичко, което минаваше по водата. Останалите бяхме аз и баща ми заедно с Бруна. Юн не дойде. Казаха, че хванал автобуса за съседното село няколко дни след погребението, ала не споменаха и дума за работата му там, аз и не попитах. Чудех се само дали някога щях да го видя отново.
Сутрин започвахме малко след седем и продължавахме до вечерта, когато се просвахме в леглата и заспивахме като къпани, докато се развидели и дойде време да заработим отново. По едно време ми се струваше, че дърветата нямаха край — нали можеш да си вървиш по някоя пътечка и да си мислиш, че това около теб е хубава малка горичка, но наложи ли се да сечеш всеки смърч с обикновен трион и започнеш ли да ги броиш, скоро се обезсърчаваш и не му виждаш края. Когато обаче набереш ход и всички подхванат верния ритъм, началото и краят нямат значение, не и там, не и тогава — важно е единствено да продължаваш, докато всичко намери своя собствен пулс, тупти и потръгва от само себе си, а ти си почиваш, когато дойде ред, пак се залавяш за работа, хапваш прилично, но никога твърде много, пиеш умерено, без да прекаляваш и спиш добре, щом му дойде времето: осем часа през нощта и задължителния един час денем.