Камарата трупи при реката ставаше все по-голяма, накрая вече не можехме да качваме отгоре й и започнахме нова. Бруна пристигаше от най-горните краища на гората ни и спираше на брега, където работехме. Веригите дрънчаха, слънцето блещукаше във водата, а конят бе тъмен, топъл и доста запотен, та миришеше силно, както само един кон умее — не бях надушвал нещо подобно в града. Харесваше ми, и когато застанеше неподвижна с наведена глава след някой курс, опирах чело на хълбока й, твърдите косми жулеха кожата ми, а аз вдишвах миризмата. Нямаше нужда никой да я води или дори следва — скоро се научи как трябваше да върши всичко. Бащата на Юн обаче не я оставяше, държеше поводите отпуснати, а татко чакаше при реката с пръта с куката, дълъг колкото копието, което бях виждал на картинка от рицарски турнир в някогашна Англия. Заедно наместваха трупите колкото можеха по-високо. Отначало бе лесно, после ставаше все по-трудно, ала не се предаваха и с времето стана ясно, че бяха започнали да се надпреварват, решеше ли единият да се откаже, защото вече нямаше накъде, другият настояваше да продължат.
— Хайде! — викаше бащата на Юн, забиваха куките в краищата на трупите и баща ми нареждаше:
— Вдигай! — на което бащата на Юн отвръщаше:
— Дърпай, да му се не види! — едва контролираше гласа си и забелязвах, че предизвикваше авторитета на татко.
Стискаха здраво, дърпаха и се олюляваха, а потта се лееше и ризите бавно потъмняваха по гърбовете им, жилите изпъкваха по челата и вратовете, а по ръцете се синееха дебели като реки върху географска карта: Рио Гранде, Брамапутра, Яндзъ. Накрая вече бе невъзможно, не стигаха по-нагоре, а и не беше шега работа. Оставаше им само да започнат нова камара, която така или иначе щеше да бъде последната, защото се трудехме цяла седмица и вече му се виждаше краят. Дървеният материал, който бяхме насекли, обелили и наредили, блестеше в жълто на брега. Камарите бяха толкова впечатляващи — не можех да повярвам, че и аз бях участвал. Те обаче не се даваха. Искаха да качат още един дънер, после още един, единият все не отстъпваше и изглежда си разменяха тази роля. Търкаляха ги нагоре по два коси дънера, опрени напреки на купчината, и наклонът бе толкова голям, че би трябвало да ги теглят с въжета от върха на камарата като мятат надолу по две примки, за да се получи нещо като скрипец, а теглото да се разпредели по равно. Франц ми бе показал как се правело. Те обаче не слушаха, мятаха прътовете всеки от своята страна и вече ставаше толкова тежко, че изглеждаше опасно, защото нямаха добра опора за краката и бе невъзможно да работят в синхрон.
Всъщност беше време за почивка. Чух Франц да вика с престорено отчаяние:
— Кафенце! Умирам! — отнякъде съвсем нагоре по пътя, а аз стоях с омалели ръце и се взирах в двамата възрастни мъже, които не се отказваха, стенеха в жегата и се напрягаха.
Майката на Юн също тръгна към лодката, за да се върне при Ларш, ала се спря до мен да погледа.
Усещах присъствието й, гореща в избелялата синя рокля, и тъй като не слезе право в лодката, не грабна греблата, какъвто бе обичаят й, бях сигурен, че нещо щеше да се случи, това беше знак. Мислех да викна на баща ми и да го помоля да спре с глупостите, в които се бе забъркал, но не бях убеден, че идеята ми щеше да му допадне, макар често да изслушваше мнението ми и да се съобразяваше с него, ако доводите ми бяха разумни, а те често бяха. Извърнах се и погледнах майката на Юн, която вече нямаше нищо общо с него, или пък беше точно обратното, но ми изглеждаше като две различни личности едновременно. Бяхме еднакво високи, с еднакво светли коси след няколко седмици на жежкото слънце, ала лицето й, доскоро открито, направо голо, сега се бе затворило, само в очите личеше замечтан израз, сякаш бе на друго място и не виждаше какво се случва, а нещо отвъд ставащото, нещо по-голямо и недостъпно за мен. Разбирах, че и тя нямаше намерение да спира двамата мъже. За нея те можеха да стигнат до крайния предел и веднъж завинаги да разрешат нещо неизвестно на мен, може би точно това искаше. Малко ме плашеше. Вместо обаче да се отдръпна, се оставих да ме привлече — къде иначе щях да отида? Нямаше къде да се дяна, не и сам, затова се приближих, застанах плътно до нея и бедрото ми почти докосна нейното. Струва ми се, че дори не усети, но аз почувствах токов удар в тялото си. Двамата при трупите също забелязаха и се извърнаха към нас. За миг излязоха от ролите си и тогава направих нещо, което изненада и мен самия. Обгърнах рамото й и я притеглих към себе си. Единственият човек, с когото го бях правил преди, бе майка ми, а това не беше тя. Беше майката на Юн, лъхаща на слънце и смола, както сигурно и аз самият, но имаше и още нещо, нещо главозамайващо, точно както гората ме смайваше и едва не ме разплакваше. Не исках да бъде ничия майка, нито на жив, нито на мъртъв. А най-странното бе, че тя не се помести. Не отблъсна ръката ми, дори леко се облегна на рамото ми. Не разбирах какво иска, и себе си не разбирах, ала я стисках още по-силно, обезумял от страх и щастлив, може би просто защото бях най-близкият, който можеше да й предложи необходимата й опора, пък и аз бях нечий син, а за първи път в живота ми ми се прииска да не бъда ничий. Нито на майка ми в Осло, нито на мъжа при трупите, толкова стъписан от гледката, че се изправи и едва не изпусна пръта, макар да бяха точно по средата на качването, но и това стигаше. Бащата на Юн, на вид също толкова изумен, опита да задържи дървото, но нямаше сили и стволът се завъртя като перка, удари го в краката, понеже се търколи косо по ръба на камарата, и чух как единият му крак се счупи като суха съчка, той падна напред, свлече се по камарата с рамото надолу и тупна на земята. Всичко се случи толкова бързо, че не го осъзнах, докато не премина. Просто гледах. Баща ми остана сам, изгубил равновесие върху камарата, с пръта, увиснал в едната му ръка. Реката бушуваше зад гърба му, а небето се синееше, почти побеляло от жега. Бащата на Юн лежеше и стенеше сърцераздирателно, а жена му, която само преди миг бях стискал тъй здраво и нежно за рамото, се бе събудила от унеса си, изтръгна се и хукна към трупите. Свлече се на колене и се надвеси над съпруга си, положи главата му в скута си, ала не каза нищо, само клатеше глава, сякаш мъжът й за хиляден път се бе държал като палаво момченце и вече не издържаше, поне така изглеждаше от моето място. Аз пък за пръв път почувствах пристъп на горчивина спрямо баща ми, понеже развали най-съвършения миг в живота ми дотогава. Изведнъж емоцията ме изпълни целия до ръба на яростта, ръцете ми трепереха и зъзнех посред горещия летен ден. Дори не си спомням дали ми беше жал за бащата на Юн, който очевидно се мъчеше от болка: в счупения крак и рамото, на което се бе приземил. Изведнъж той зави. Безутешен вой на възрастен мъж, заради болката, ала безспорно и заради скорошната загуба на сина му, а нали и другият бе напуснал дома, навярно завинаги, откъде ли можеше да знае той, и то тъкмо сега, когато всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Разбирах го, но не мисля, че и тогава ми беше мъчно за него, защото бях така обсебен от собствените си грижи, че щях да се пръсна, а жена му само клатеше наведена глава и чух Франц да търчи зад гърба ми с тежка крачка. Дори Бруна тръсна грива и дръпна поводите. Отсега нататък нищо няма да бъде същото, помислих си.