От няколко дни насам жегата бе потискаща, а него ден се оказа особено непоносима. Нещо тегнеше във въздуха, както се казва, беше преситен от влажност, а потта се лееше по-упорита от обикновено. Следобеда взе да се заоблачава, без да захлади. Преди свечеряване небето съвсем почерня. Дотогава обаче бяхме пренесли бащата на Юн през реката с една от лодките, а едната от двете коли, Баркаловата, разбира се, го закара при лекаря в съседното село. Самият Баркал шофира през цялото време. Наложи се майката на Юн да остане у дома с Ларш, не биваше да седи сам толкова дълго, та си мислех колко самотно, празно и мъчително трябва да бе за нея да стои сама с момчето, да чака и да няма около нея възрастен човек, с когото да поговори. Не си представям и двамата в колата да са имали какво да си кажат по пътя.
Когато блесна първата светкавица, с баща ми седяхме на масата вкъщи и гледахме през прозореца. Тъкмо се бяхме нахранили, без да промълвим и дума и всъщност трябваше още да е светло, нали беше юли, а се бе смрачило като октомврийска вечер. Изведнъж проблесна и зърнахме насечените дървета, камарите трупи на речния бряг и водата в реката. Виждаше се всичко чак до другия бряг. Веднага след светкавицата тресна толкова силно, че колибата потрепери.
— Дявол да го вземе — изругах.
Баща ми се извърна и ме погледна скептично.
— Какво каза?
— Дявол да го вземе.
Той поклати глава и въздъхна.
— Трябва да мислиш за първото си причастие. Съветвам те да го направиш.
Тогава заваля, отначало слабо, но след няколко минути така биеше по покрива, че не чувахме и собствените си мисли, както си седяхме на масата. Баща ми наведе глава назад и вдигна лице право нагоре, сякаш можеше да види дъжда през облицовката на тавана, гредите и плочите на покрива и се надяваше някоя капка да го уцели по челото. Наистина затвори очи, а и май след този ден и на двама ни би се отразило добре малко студена вода да плисне в лицата ни. Той сякаш прочете мислите ми, защото стана от масата и попита: