— Искаш ли да се изкъпем?
— Нямам нищо против.
Изведнъж се разбързахме, скочихме и задърпахме дрехите си като пощръклели, ритахме ги наляво и надясно, а баща ми изтича гол до умивалника и натопи сапуна в кофата. И двамата изглеждахме еднакво странно: прилично загорели от главата до пъпа и бели като платно надолу. Той се натърка със сапуна по всички места, които достигаше и накрая тялото му се покри с пенести мехурчета, после ми го подхвърли и последвах примера му колкото се може по-бързо.
— Последният отпада! — викна той и се втурна към вратата.
Хукнах като ръгбист, за да пресека хода му и да го извадя от равновесие, а той ме хвана за рамото, за да ме възпре, но бях толкова насапунисан, че не успя да ме задържи. Разсмя се и викна:
— Ах ти, хлъзгав проклетнико! — ала на него му бе позволено да говори такива неща, понеже бе причестен преди много години.
Стигнахме до вратата едновременно и се забутахме през тясната рамка тяло до тяло. Всеки напираше да излезе пръв. Застанахме на прага под стряхата и загледахме как водата се лееше навсякъде около нас. Впечатляващо, направо плашещо! За миг просто стояхме неподвижни и зяпахме. После баща ми си пое въздух, дълбоко и демонстративно шумно, и викна:
— Сега или никога!
Втурна се към средата на двора и затанцува чисто гол с вдигнати ръце, а водата шуртеше по раменете му. Последвах го в проливния дъжд и застанах до него, заподскачах, затанцувах и запях Норвегия в червено, бяло и синьо. Тогава и той започна да пее. За нула време сапунът бе измит от телата ни заедно с цялата ни топлина. Останахме си лъскави като два тюлена, а сигурно и също толкова студени при допир.
— Замръзвам — извиках.
— Аз също — отвърна той, — само още малко!
— Окей.
Плеснах се по корема и забарабаних по бедрата си, за да затопля изтръпналата си кожа, ала изведнъж ми хрумна да застана на ръце — доста се бях оживил, та викнах на баща ми:
— Хайде и ти! — наведох се и се изправих на дланите си, а той се принуди да последва примера ми.
Тръгнахме така, на ръце, в мократа трева, а дъждът шибаше задните ни части тъй вледеняващо неприятно, че скоро не издържах и се изправих на крака, но едва ли някой някога е имал по-чисти задни части от нас, когато се втурнахме обратно вкъщи и се изсушихме с две големи хавлии. Разтривахме кожата си с грубите кърпи, за да си възвърнем чувствителността и топлината, а баща ми наклони глава на една страна, погледна ме и заключи:
— Я, пораснал си.
— Не съвсем — възразих, понеже знаех, че около мен се случваха неща, които не можех да разбера, но възрастните можеха.
И все пак оставаше малко време, докато и аз започна да проумявам.
— Е, може би не съвсем — съгласи се той.
Прокара ръка през мократа си коса, преметна хавлията около кръста си и отиде до печката, раздра някакъв стар вестник, намачка го и го пъхна вътре, подреди три дръвца около хартията и я запали. После затвори вратичката, но остави решетката за пепелта отворена, за да дръпне. Старото пресъхнало дърво запращя на секундата. Той остана плътно до печката с вдигнати ръце, приведен над черните чугунени плочи, а начеващата топлина го загъделичка по корема и гърдите. Аз останах на мястото си, загледан в гърба му. Знаех, че се канеше да каже нещо. Беше ми баща, добре го познавах.
— Случилото се днес — започна той, без да се обръща към мен, — бе напълно излишно. Както я бяхме подкарали, бедата беше неизбежна. Щях да се откажа още в началото. Зависеше от мен, не от него. Разбираш ли? Ние сме зрели мъже. Аз нося вината за станалото.
Нищо не отвърнах. Не бях сигурен, дали това „ние“ се отнасяше за нас двамата, или искаше да каже, че те с бащата на Юн били зрели. По-скоро второто.
— Непростимо е.
Наистина, проумявах го, но не ми харесваше, дето се нагърбваше с цялата вина ей така. Според мен можеше да се поспори по въпроса и ако той носеше вина, то и аз имах пръст, и макар да не е никак хубаво да носиш отговорността за подобно нещо, той ме принизяваше, като ме изключваше. Пак усетих онази горчивина, но този път беше по-умерена. Обърна се към мен и по лицето му личеше, че бе разчел мислите ми, ала нямаше какво да отвърне, за да направи положението по-поносимо. Твърде сложно ставаше, нямах сили да мисля повече, не и тази вечер. Усетих как раменете ми увиснаха, клепачите се затвориха, вдигнах ръце и ги разтърках.
— Уморен ли си? — попита ме.
— Да — отвърнах и наистина си бях уморен.