— Чувал съм — отвърнах.
— По-умен е от мен моят Покер. И го знае. — Съседът ми поклати глава. — Страхувам се, че вече ще ме надвие.
— Лоша работа — обадих се.
— Не — възрази той.
Хрумна ми, че така и не се бях представил като хората и вдигнах ръка за поздрав, осветих я, за да я види, и казах:
— Трун Санер.
Това го обърка. Отне му няколко секунди, докато се сети да прехвърли фенерчето в лявата си ръка и да стисне моята с думите:
— Ларш, Ларш Хеуг. С „г".
— Приятно ми е — отвърнах.
Думите ми прозвучаха също толкова комично и необичайно в тъмната нощ, както онзи път, когато баща ми изрази съболезнованията си на едно погребение далеч навътре в гората без „г“[1] преди много, много години, и съжалих на мига, задето бях изтърсил тези две думи, но Ларш Хеуг не обърна внимание. Навярно му се струваше, че всичко си беше на мястото, а ситуацията съвсем не бе по-странна от всеки друг път, когато двама възрастни мъже се поздравяват на полето.
Наоколо ни бе тихо. След заредилите се дни и нощи с дъжд и вятър, с непрестанното шумолене на борове и смърчове, сега в гората цареше съвършена тишина, не помръдваше и сянка. Стояхме неподвижни, аз и моят съсед, и се взирахме в мрака. Изведнъж ме осени убеждението, че зад мен имаше нещо. Не успях да потуша внезапното усещане на хлад по гърба, което не убягна и на Ларш Хеуг. Той насочи фенера си в точка на няколко метра от мен, аз се извърнах и ето ти — Покер. Застинал на мястото си, нащрек — и преди съм виждал това: кучето умее и да изпитва, и да показва чувство на вина. Както и при повечето от нас, на него това не му харесваше, още по-малко щом собственикът му заговори с едва ли не детински тон, който никак не подхождаше на загрубялото, сбръчкано лице на този мъж. Без съмнение и преди бе излизал в зимната нощ, за да се изправи срещу щекотливи, объркани задачи с упорство и страшна сила. Усетих го, когато стиснах ръката му.
— Охо, къде беше, Покер, глупав пес такъв? Не слушаш татко си, а? Ах ти, лошо момче, ах ти, не бива да правиш така!
Той пристъпи към кучето, а то заръмжа тихо, гърлено и изпъна уши назад. Ларш Хеуг замръзна на място, фенерчето увисна в ръката му и освети баира надолу, та успявах да различа само белите петна на кучето, черната му козина чезнеше в нощта и като цяло шарките му изглеждаха чудновато разпилени и несиметрични. Тихите гърлени звуци продължаваха от някакво по-трудно за определяне място и съседът ми се обади:
— Застрелвал съм куче веднъж и още тогава си обещах никога да не се повтаря. Сега обаче не знам.
Личеше си, че се страхуваше, чудеше се какво да предприеме и изведнъж изпитах страхотно съжаление към този човек. Това бе чувство, изригнало и аз не знам отде, от мрака, от място, където нещо навярно се бе случило в съвсем друго време, или в моя собствен живот, само че отдавна бе забравено. Смущаваше ме, терзаеше ме. Покашлях се и попитах с глас, който ми бе трудно да овладея:
— Какво беше кучето, дето се наложи да застреляш?
Все пак си мисля, че не точно това ме интересуваше, но нали трябваше да кажа нещо, за да пресека ненадейния трепет в гърдите си.
— Овчарско. Само че не беше мое. Случи се в стопанството, където израснах. Майка ми го видя първа. Тичаше покрай гората, гонеше сърни — две изплашени до смърт недорасли сърнета, които през последните дни бяхме виждали през прозореца да пасат в шубрака при северната поляна. Винаги се държаха заедно, дори и тогава, а кучето ги гонеше, обикаляше ги, хапеше ги по краката, та скоро се изтощиха порядъчно, нямаха шанс, а майка ми просто не можеше да гледа повече, обади се на местния полицай да го пита как да постъпи и той каза: „Няма как, застреляйте го“. „Това е работа за теб, Ларш — заяви тя, като затвори, — ще можеш ли, как мислиш?“ Трябва да призная, че нямах желание, рядко докосвах онази пушка, ама така ми беше жал за сърнетата, пък и нали не можех да помоля нея за подобно нещо — вкъщи нямаше никой друг. Батко ми плаваше по моретата, пастрокът ми бе излязъл в гората да сече дърва за земевладелеца, както обикновено по това време на годината. И така, грабнах пушката и тръгнах през нивата. Като стигнах гората, кучето не се виждаше никакво. Спрях и се ослушах. Беше есен, обедният въздух — съвсем чист и ясен, цареше такава тишина, че чак ми стана неприятно. Обърнах се и хвърлих поглед през нивата към къщата. Знаех, че майка ми стоеше на прозореца и следеше зорко всяко мое движение. Нямаше да ми се размине. Пак погледнах към гората и виж ти — по пътеката се зададоха подплашените сърнета. Коленичих, вдигнах пушката и опрях приклада о бузата си, а поотрасналите сърнета бяха тъй ужасени, че изобщо не ме виждаха, пък може и да нямаха сили да мислят и за още един враг. С една дума — не се отклониха, търчаха право към мен и отпрашиха на няколко сантима от рамото ми. Чух диханието им, видях блясъка в ококорените им очи.
1
В норвежки език има две думи за гора: „skog“ и „skau”. Тук авторът използва втората, която не съдържа „g“ и така препраща към предишната реплика на събеседника си. — б. п.