Ларш обаче няма това предвид. Може и да е виждал някоя от онези снимки, не е изключено, но не говори за тях. Разпознал ме е точно както и аз него. Минали са повече от петдесет години, тогава бяхме просто деца, той на десет, аз все още на петнайсет, уплашен от всичко, което се случваше наоколо ми — нали не го проумявах, макар да знаех, че съм съвсем близо, протегнех ли ръка, колкото стигаше напред, може би щях да докосна същината и да прозра всичко. Поне такова усещане имах и си спомням как избягах от спалнята с дрехите в ръце в онази лятна нощ през 1948-а, обзет от внезапна паника, понеже бях разбрал, че не бе задължително казаното от баща ми да съвпада с действителното положение на нещата, а това правеше света течен, труден за улавяне. Пред мен се разгърна такъв мрак, че не можех да видя другата страна, а в нощта навън, на километър надолу по реката, Ларш може би е лежал буден и самотен в леглото си и се е опитвал да закрепи своя свят, докато изстрелът, чиято траектория той не можеше да проумее, все още е изпълвал всеки кубичен метър въздух в тясната къщица. Заради него той не чуваше нищо, когато хората му говореха, независимо какво казваха, и това бе единственото, което щеше да чува още дълго занапред.
Сега седи точно пред мен на масата след повече от петдесет години и знае кой съм, а аз нямам какво да кажа по въпроса. Това съвсем не е упрек, макар слабо да го усещам така по една или друга причина, не е и въпрос, затова няма нужда да отговарям. Ала не кажа ли нищо, ще стане страшно тихо и неловко.
— Да — отвръщам и го поглеждам право в очите, — и аз знам кой си.
Той кима.
— Така си и мислех.
Пак кимва, взема ножа и вилицата и продължава да се храни. Личи си, че е доволен. Това имаше да каже. Нищо повече, нищо в добавка. Само това и едно потвърждение, което току-що получи.
През останалата част от вечерята се чувствам малко неудобно, заклещен в ситуация, която не съм предизвикал сам. Ядем, без да говорим особено, само се навеждаме напред и надничаме през прозореца към двора, където мракът пада бърз и тих, кимаме си в съгласие, че настоящият сезон е точно какъвто си е: „ама че бързо се стъмва, да“ и така нататък, сякаш е някаква новина. Ларш обаче изглежда доволен, изяжда си всичко и казва почти радостно:
— Благодаря за ястието. Друго си е да се навечеряш хубавко.
И е готов да си ходи, а когато наистина си тръгва, поема с лека стъпка по пътеката, без да свети с фенерчето, докато на мен ми е още по-тежко. Покер крета след него към моста и малката къщичка, а вечерта бавно го поглъща.
Пооставам на прага, слушам стъпките по чакъла, докато и те изчезнат, после още малко и чувам тихия трясък в мрака, когато Ларш затваря вратата си, виждам и прозорчето на къщичката при реката да светва. Обръщам се и се оглеждам във всички посоки, но различавам единствено светлината на Ларш. Излиза вятър, но оставам на мястото си и се взирам в мрака, вятърът се усилва, гората шуми и ми става студено само по риза, изведнъж започвам да зъзна, чак зъбите ми тракат, накрая съм принуден да се откажа, влизам вътре и затварям вратата.
Разтребвам кухненската маса — две чинии на покривката за първи път в тази къща. Усещам някакво нашествие в мен, няма спор, при това не от случаен човек.
Несъмнено. Вземам купичката на Лира и я пълня със суха храна от килера, отнасям я в кухнята и я слагам до печката. Тя ме поглежда — не очакваше това, подушва храната и започва да яде съвсем бавно, всяка хапка преглъща с демонстративно усилие, извръща се, пак ме поглежда, продължително, с онзи поглед, въздъхва и продължава, сякаш пие от чаша с отрова. Разглезено куче.