Докато Лира се храни, аз отивам в стаичката и събличам бялата риза, окачам я на закачалка и си навличам карираната риза за всеки ден, слагам и пуловер и излизам в коридора, вземам дебелото яке от закачалката и също си го обличам. Намирам си фенерчето, свирвам на Лира, излизам на прага по пантофи и обувам ботушите. Вече духа доста силно. Тръгваме по пътеката. Напред върви Лира, аз я следвам на няколко метра. Едва различавам светлата козина, но докато се мярка пред очите ми, прилича на пътепоказател, затова не светвам с фенерчето, просто оставям очите ми да поемат мрака, докато вече не се налага да ги напрягам, за да доловят отдавна угасналата светлина.
Стигаме моста и спирам за малко в началото на парапета, поглеждам към колибата на Ларш. Прозорците светят и съзирам раменете му в жълтата рамка, темето без нито един сив косъм и телевизора в другия край на стаята. Гледа новините. Не знам кога съм ги гледал за последно. Не си донесох телевизор тук и понякога съжалявам — вечерите могат да бъдат протяжни, ала реших, че сам човек лесно може да се увлече в трепкащите картини и да заседне на стола до късно през нощта, а времето си минава, докато гледаш как другите се движат. Не искам да става така. Достатъчна ми е и собствената ми компания.
Отклоняваме се от пътя и поемаме покрай малката рекичка по обичайната ни пътека, но не чувам ромона на водата, понеже вятърът вие и шумоли в короните на дърветата и храстите около мен. Светвам с фенерчето, за да не се объркам и да тръгна право към реката, понеже не я чувам.
Долу при езерото следвам линията на тръстиката, докато стигна мястото с пейката, която сковах и завлякох дотам, за да има къде да сядам и да наблюдавам живота при устието — да гледам дали рибата скача и как патиците и лебедите гнездят в заливчето. Вярно, сега не е подходящият сезон, но все още идват тук всяка сутрин с малките, излюпени през пролетта, младите лебеди вече са настигнали родителите си, ала си стоят сиви и изглеждат странно — като два различни вида, плаващи заедно, с досущ еднакви движения, а и сигурно си мислят, че са еднакви, макар всички да виждат, че не е така. Понякога си седя тук само за да оставя мислите да си отидат, докато Лира се занимава със своите си неща по неизменния си обичай.
Стигам до пейката и сядам, но сега няма нищо за гледане, нищо, което да прикове вниманието, затова угасям фенерчето и потъвам в мрака, слушам вятъра, порещ тръстиката с меко свистене. Чувствам се напълно изтощен след този ден, работих повече от обикновено, затварям очи и си мисля, че не бива да заспивам тук, само ще поседя малко. И все пак заспивам и се събуждам съвсем изстинал, а вятърът фучи оглушително наоколо ми. Първата ми мисъл е колко ми се иска Ларш да не бе изричал онези думи — те ме привързват към минало, отдавна оставено зад гърба ми, и изтриват петдесет години с почти неприлична лекота.
Надигам се сковано, подсвирвам на Лира, но не ми се удава особено с изтръпнали устни, а тя вече седи до пейката, изскимтява тихо и притиска муцуна о коляното ми. Светвам фенерчето. Вятърът духа страховито — цяла виелица на светлината, тръстиката е полегнала над езерото, по водата се пенят вълни, а голите клони на дърветата вият, огъват се на юг и плющят. Приклякам до Лира и я галя по главата.
— Good dog — казвам й на английски и ми звучи доста тъпо, като реплика от отдавна гледан филм, може би Ласи от едно време, не бих се изненадал, пък може и да съм сънувал нещо и вече да съм го забравил, само тази реплика да е увиснала в главата ми. Във всеки случай не е от Дикенс, не си спомням никакво „добро куче“ в книгите му. С една дума, беше глупаво. Изправям се и вдигам ципа на якето чак до брадичката. — Ела! — подвиквам на Лира и поемаме към дома, а тя подскача с истинско облекчение и се втурва по пътеката с вирната опашка. Аз я следвам, вече не съм толкова пъргав, сгушил съм се в яката на якето, здраво стиснал фенерчето в ръка.
8
Спомням си съвсем ясно онази нощ в къщичката, когато не открих баща си легнал в леглото, както е обещал. Излязох от спалнята и отидох във всекидневната, облякох се бързо до печката. Облегнах се на нея — все още беше топла от вечерта, ослушах се в нощта, ала не се чуваха никакви шумове, освен собственият ми дъх — твърде бърз и необичайно дрезгав и тежък в стаята, на вид необятна, огромна, макар да знаех точно колко крачки ме деляха от всяка стена. Насилих се да дишам по-спокойно, изпълних дробовете си докрай и издишах съвсем бавно, а през това време си мислех колко хубаво се бе подредил животът ми до тази нощ, никога не бях оставал сам, не и за дълго. Макар баща ми да отсъстваше часове наред през деня, аз го приемах с доверие, заличено само за едно юлско денонощие.