Жежкият ден бе доста далеч, когато отворих вратата и излязох на двора във високите си ботуши. Беше пусто и хладно, но почти светло — лятна нощ. Облаците над мен се пропукваха, забързали по небето, а бледата трептяща светлина ми помогна да намеря пътеката за реката. След силния дъжд водата беше буйна, надигаше се над камъните покрай брега, вълнуваше се и блещукаше като матирано сребро, отдалеч я виждах и чувах единствено бушуващото й течение.
Лодката я нямаше. Излязох на няколко крачки във водата, спрях и се ослушах за плясъка на гребла, но само реката се провираше през краката ми — не виждах нищо нито нагоре, нито надолу. Камарите трупи си бяха на мястото и миришеха силно във влажния въздух, приведеният бор със закования върху ствола кръст също си стоеше там, ливадите се простираха от брега към пътя от другата страна, само облаците се движеха по небето заедно с трепкащата светлина. Чувствах се странно сам в нощта навън, сякаш през тялото ми преминаваше светлина или звук, като мека луна или звън на звънчета. Водата течеше между ботушите ми и всичко наоколо бе толкова голямо и тихо. И все пак не се чувствах обезсърчен, а направо като избран. Бях съвсем спокоен — център на света. Несъмнено реката бе причината за това, можех да се потопя чак до брадичката, да застана мирно и да усещам как течението ме тласка и дърпа, но все още да бъда себе си, пак да съм в центъра. Извърнах се и погледнах нагоре към къщата. Прозорците бяха тъмни. Не ми се влизаше вътре, топлината вече я нямаше: две стаи, пусти и изоставени с влажните юргани, печката — угаснала, със сигурност бе по-студено, отколкото навън. Нямах какво да правя там. Прегазих до брега и тръгнах.
Най-напред излязох сред пресните пънове при тясната чакълена пътечка зад нашия парцел и заслизах по нея между дърветата на юг вместо на север, както се движехме обикновено на път за моста и магазина. Вече не беше трудно да се ориентирам — облаците си бяха отишли и нощта отново бе светла като бяло брашно — воал, който виждах съвсем ясно и може би щях да докосна, ако поисках, но на практика не можех. И все пак опитах. Протегнах пръсти, както си вървях сред тъмните стволове, подобни на колонада от двете ми страни, и плъзнах ръце през въздуха, бавно нагоре и надолу в прахообразната светлина, но не усетих нищо, всичко си беше същото, като всяка друга нощ. Животът обаче бе изместил тежестта си към друг център, от единия крак на другия, подобно на ням великан в гъстите сенки на хребета, а аз не се чувствах като човека, който бях в началото на това денонощие, дори не знаех дали съжалявах за това.
Не знаех, а и бях твърде млад, за да погледна назад и да се върна. Чувах реката отвъд гората, скоро долових и шумовете от най-близката ферма на юг. Кравите стояха в кошарите си зад дървените стени, преживяха или просто си лежаха в сламата и се местеха от единия до другия край сред сенките. Изведнъж настъпи съвършена тишина, после започна отново, приглушеният звън на чановете ме настигаше по пътеката и се чудех колко ли бе напреднала нощта, дали скоро нямаше да съмне, или пък можех да се спусна до онзи краварник, да се промъкна вътре и да поседя, да видя дали наистина е топло, а после да продължа. Така и направих. Трябваше само да се спусна по пътеката, по която кравите обикновено се изкачваха, покрай притихналата къщурка, където, струва ми се, никой не гледаше през прозорците, да отворя вратата и да вляза в полумрака на краварника. Вътре се носеше остра миризма, но бе приятна и беше точно толкова топло, колкото си го бях представял. Намерих столче за доене на пътеката между дренажните улеи и седнах до вратата, затворих очи и чух спокойното дишане на кравите в отделенията им, невъзмутимото мелене на челюстите им. Чувах клопащите чанове, скърцането на дървото и някакво шумолене в нощта над покрива, ала не беше вятър, а всичко онова, с което искаше да ме изпълни нощта. Неусетно съм заспал.
Събудих се, защото някой ме галеше по бузата. Реших, че е майка ми. Мислех си, че съм малко момченце. Мина ми през ума, че си имах майка, а бях забравил. Сетих се и как изглеждаше, черта по черта, докато образът й изникна в целостта, която винаги бях виждал. Само че лицето, което съзрях, не беше нейното и за миг увиснах на границата между два свята с по едно притворено око във всеки. Пред мен стоеше доячката от стопанството и часът вече беше пет сутринта. Много пъти я бях виждал, заговаряхме се. Харесвах я. Гласът й бе като мелодия на сребърна флейта, когато изкачваше пътеката и привикваше кравите — така се изрази баща ми, а после вдигна ръце малко встрани от устата си и я изимитира с трепкащи пръсти и свити устни. Не знаех какви тонове издава сребърната флейта и ако не ме лъже паметта, никога не съм чувал такъв звук, ала тя се усмихна, погледна ме и каза: