Само за месец и двете си бяха отишли и оттогава разговорите с хората всъщност не ме влекат особено. Не знам какво има да обсъждаме. Ето това е една от причините да заживея тук, а също и гората. Преди много години тя заемаше особено място в живота ми и нищо не е успявало да я измести оттогава, после изчезна за дълго, дълго време и когато изведнъж около мен настъпи пълна тишина, осъзнах колко ужасно ми липсваше. Скоро не мислех за нищо друго, и ако нямаше и аз да умирам, точно там и тогава, то трябваше да се оттегля в гората. Така го чувствах, така си и беше. Все още изпитвам същото усещане.
Включвам радиото. Вече са преполовили сутрешните новини по втора станция. Руски гранати валят над Грозни. Пак са започнали. Никога няма да победят, не и за дълго, очевидно е. Още Толстой го е казал в „Хаджи Мурат“, а е писал книгата преди сто години. Да си кажа право, не мога да проумея как великите сили не успяват да си научат урока, че тъкмо те в крайна сметка ще се разпаднат. И все пак е ясно — цяла Чечня може да бъде разрушена. Днес изгледите са малко по-добри от преди сто години.
Печката пращи приятно. Отварям кутията за хляб и си отрязвам две филии, слагам вода за кафе и чувам краткото, остро излайване на Лира откъм стъпалата на прага. Това е нейният си начин да звъни на вратата и лесно се различава от останалите звуци, които издава. Тя влиза и ляга до печката. Топлината бавно се разнася из цялата стая. Слагам закуската си на масата и сипвам храна в купичката на Лира, но трябва да чака реда си. Аз съм шефът тук. Аз се храня пръв.
В гората навън започва денят. Навеждам се напред, надзъртам през прозореца и оставам поразен от видяното на утринната светлина. Дървото в двора ми, високата стара бреза, е повалено от бурния вятър и лежи огромно наглед между бараката и колата. Най-горните клони са току пред кухненския прозорец, други покриват колата, трети пък са повлекли улука на бараката и са го огънали в солидно V, увиснало и препречило вратата. Не мога да вляза за дърва — добре поне, че сандъкът ми тук е пълен.
Това определено обяснява трясъка от нощес. Изправям се механично и тъкмо се каня да изляза, когато осъзнавам, че няма смисъл. Брезата няма да избяга. Сядам си на мястото и довършвам закуската, загледан през прозореца. Мъча се да си съставя план, за да се справя с великана, легнал да си почива на двора ми. Ясно е, че най-напред трябва да освободя колата и да я преместя. Значи първи ще бъдат клоните, също и онези пред бараката, за да проверя дали е възможно да се влиза. Нали все пак се нуждая от дърва за огрев, а и от колата. Пак ще трябва да наточа резачката, просто съм принуден след продължителната работа вчера. Навярно ще са ми необходими още бензин и масло, трябва да проверя, изведнъж забравих колко оставаха, а в случай че не ми достигат, ще се наложи да отида с колата за още, но тя пък вероятно е приклещена. Усещам как започвам да изпадам в паника, без да разбирам защо. Няма нищо фатално, а и нали съм дошъл тук по своя воля. Имам си достатъчно храна в хладилника и вода в чешмата, мога да отида където си поискам, в добра форма съм и разполагам с цялото време на света. А дали е така? Май се заблуждавам. Жестоко се лъжа. Изведнъж ми става тясно. Мога да умра всеки момент, това е проблемът, но пък нали го знам от цели три години, на практика не ми пукаше, и сега не давам пет пари. Поглеждам към брезата. Заема почти целия двор и е толкова клоната, че засенчва всичко. Бързо ставам от масата, отивам в страничната стаичка и си лягам с дрехите — в рязко противоречие с правилата, които се старая да следвам — взирам се в тавана, а главата ми се върти като колелото на рулетка, топчето подскача от червено на черно, пак на червено, накрая спира бедна преградка и тя, разбира се, е от лятото на 1948-а, по-точно деня, когато лятото приключи.
Стоях до дъба пред магазина, погледнах нагоре и видях как лъчите светлина играеха през шумолящите листа, понеже пак бе излязъл силен вятър. Някои проблясъци ме заслепяваха, караха ме да мигам наранено, а сълзите се лееха. Затворих очи и клепачите ми загоряха с червена топлина, чувах реката зад гърба си, както всеки ден вече близо два месеца, и се питах какво ли ме чакаше за в бъдеще, когато повече нямаше да я чувам.