В продължение на две години баща ми поддържал канала и лете, и зиме, а когато не бил в къщурката, при нужда някой от селото изминавал последното разстояние през границата. На няколко пъти това бил Франц, иначе майката на Юн, стига да се измъкнела, ала съвсем не било безопасно, нали всички там се познавали, знаели и навиците си, та онези, които се отличавали, били забелязвани на мига и намирали място в дневника, който водим за живота си. После татко се връщал и онези, дето не бивало да узнават за трафика, все още били в неведение. Аз бях един от тях, както и мама, и сестра ми. Понякога сам прибирал „пощата“ от автобуса или от магазина и преди, и след края на работното време, друг път я вземала майката на Юн и я носела, когато изкачвала реката с храна, както често правела по заръка на Баркал — нали работникът трябвало да се храни порядъчно или поне да изглежда така, сякаш не можел сам да се справи с котлона, а се налагало да му помага жена. Според мен е било странно да се нуждае от подобна помощ, след като иначе го биваше за какво ли не. На практика баща ми готвеше не по-зле от майка ми, когато се налагаше. Аз ли не знам, дето съм опитвал гозбите му толкова пъти. Може би малко го домързяваше да върши такива неща, та останехме ли сами с него, хапвахме така наречената „проста селска храна“. Обичайните яйца на очи. Нямах нищо против. Влезеше ли мама в кухнята, гощаваше ни с „пълноценни ястия“, както се изразяваше тя, поне в случаите, когато имахме пари. Не ставаше винаги.
Майката на Юн обаче гребяла нагоре по течението и един, и два пъти седмично, със или без храна, със или без „поща“, за да служи като един вид готвачка на баща ми, та да има възможност и той да похапне малко пълноценни ястия, за да не отпадне и да се разболее от еднообразната храна, на която остават повечето сами мъже, и да не бъде в състояние да изпълнява задълженията си. Поне така обяснил Баркал в магазина.
Бащата на Юн не участвал. Не че бил против, никой не го бил чувал да казва нещо подобно, не и Франц, ала не искал да има нищо общо с „трафика“, всеки път, когато им трябвала помощ, той извръщал гръб, по същия начин постъпвал и като видел жена си да поема към реката с кошница в ръка и да сяда в червената лодка, за да навести баща ми. Затворил си очите и когато по мръкнало в собствената му плевня въвели някакъв непознат мъж с градска шапка, здраво стиснал пристегнат с въжета куфар, смаян и онемял в неуместните си дрехи. Онзи седнал на едно колело за каруца и зачакал да се спусне нощта. А когато същият този мъж бил изведен с лодката, най-напред съвсем безшумно през двора към кея, където не промълвили и дума, не запалили дори свещица, бащата на Юн отново си замълчал — и тогава, и по-късно, при това мъжът бил само първият от потока, защото вече не само пощата минавала през селото на път за шведската граница.
Било късна есен, паднал сняг, но водите не били сковани в лед и по реката все още можело да се гребе. И добре че било така, защото рано една сутрин, преди петелът да скокне от пръта, както се изрази Франц, мъж в костюм бил оставен на главния път в мрака и с раницата си на гръб поел по заснежената пътека към двора на Юн и семейството му. Мъжът носел летни обувки с тънки подметки и зъзнел безмерно в широките си панталони. Краката му треперели тъй силно, че крачолите се тресели и увивали от хълбоците чак до леките обувки, а майката на Юн излязла да го посрещне на стъпалата с шал на раменете и одеяло под ръка. Удивителна гледка, разказала на Франц, когато се върнала от Швеция през май 1945-а, почти като цирково изпълнение. Връчила му одеялото и му посочила плевника, където трябвало да се крие в сеното през целия светъл ден до настъпването на нощта, приблизително дванайсет часа, защото светлината се скривала около пет следобед, а още било пет сутринта, когато той се задал по пътеката. Мъжът обаче не издържал. Обезумял там вътре, разказала майката на Юн, в два часа паднал духом и започнал да щурее. Завикал някакви безсмислици, грабнал една желязна тръба и се разбеснял наоколо си, та от гредите на тавана се разлетели трески, а няколко ритли по каруцата станали на парчета. Чувал се на двора, а може да са го чували и нагоре по реката, понеже нямало вятър и спокойният въздух носел виковете над водата, или пък на пътя, където немците патрулирали с колата поне два-три пъти дневно и се стараели да проявяват максимална бдителност. Пък и животните в обора отстрани станали неспокойни. Брамина зацвилила и заритала преградите, кравите замучали в отделенията си все едно идела пролет и напирали да излязат на паша, та било наложително да се действа незабавно.