На двора се е натрупал нов слой сняг. Не съм забелязал кога е започнал да се задържа, но температурата се е понижила, продължава да вали и не виждам да намалява. Влизам, затварям вратата след себе си и угасям външната лампа. Ларш е забравил работните си ръкавици, седят си където ги е оставил — на стойката за обувки. Вземам ги, отварям вратата и се каня да му викна, но всъщност няма смисъл, ще си ги получи утре, едва ли по това време ще се захване с някаква работа, за която му трябват ръкавици.
Ларш. Твърди, че не бил мислил за брат си години наред, докато Юн плавал по моретата, а си спомня градовете и пристанищата, които е посещавал, надписите на пликовете, изпратени до дома, и имената на корабите, където се записвал на работа, а после се отписвал, отварял училищния атлас, за да проследи с пръст маршрута му. Вече изпитият и отпуснат Юн стои най-отпред на палубата на „Тиджука“, здраво стиснал планшира, а упоритият му поглед мижи към брега, който приближават. Идват от Марсилия и пръстът на Ларш е проследил кораба през Сицилия и върха на италианския ботуш, после диагонално покрай гръцките острови, а на югоизток от Крета във въздуха има нещо ново, сякаш сега консистенцията му е по-различна отпреди само едно денонощие, ала Юн още не осъзнава, че новото във въздуха е Африка. После Ларш го следва на път за Порт Саид във вътрешността на Средиземно море, където ще разтоварят и натоварят нови стоки преди пътешествието бавно да продължи през Суецкия канал с ширналата се от двете страни пустиня и чудноватата жълтеникава светлина на милиарди песъчинки, блеснали на слънцето. Ще прекоси Червено море, най-напред ще спрат в изгарящия от жега Джибути, за да продължат към Аден от другата страна на тесния проток, разделящ два свята, през цялото време по дирите на младия поет Рембо, дошъл тук преди близо седемдесет години, за да стане нов човек и да загърби всичко, подобно на пустинен гмурец, поел към забравата, а по-късно и към смъртта. Знам това, чел съм в една книга. Ларш обаче не подозира, както си седи с атласа на кухненската маса в къщичката край реката. Юн също не знае нищо, но в Порт Саид вижда първите си африкански палми под наситено синьото и ниско небе. Вижда плоските покриви на града, базари и чаршии по всички улици и далеч по кейовете, също и покрай „Тиджука“. В този град няма нищо повече от базари и гласове, викнали на всевъзможни езици — искат да ти продадат нещо, примамват те да слезеш по подвижното мостче, точно ти, дето стоиш там горе, стиснал здраво перилата, с очи като тесни ивици. Трябва да слезеш и да си купиш нещо, което просто не можеш да пропуснеш, ако си загрижен за собственото си благо, защото ще промени живота ти, ще ти донесе неузнаваемо щастие, при това на special price for you today, и всичко е оглушително u смайващо, звучат цимбали и литаври, едва не припада от миризмата: смес от презрели зеленчуци и някакво неопределимо месо, за което не е и подозирал, че съществува, има подправки и билки, и нещо на скара, която мярка най-отзад на кея — не знае какво пекат, но миризмата му е остра. В крайна сметка не слиза от кораба. Върши си работата, разтоварва, търчи с цялата си младежка енергия, но не слиза по подвижното мостче. Дори когато е свободен, а щом мракът внезапно се спусне, той остава на палубата, загледан в оживлението, което си продължава в по-умерено темпо в смесица от електрически лампи и свещи, и сега всичко изглежда още по-примамливо, отколкото на ярката дневна светлина, но също и подозрително с трепкащите си сенки и тесни улички. Той е на петнайсет и не слиза от кораба в Порт Саид, нито в Аден, нито дори в Джибути.
През нощта се събуждам, сядам в леглото и поглеждам през прозореца в мрака. Все още вали сняг. Върлува вятър, навън е голяма бъркотия, снежинките се удрят в стъклото. Надолу по пътеката за реката се вижда само някакъв голям бял килим без каквито и да било контури. Измъквам се от леглото и отивам в кухнята, светвам малката лампа над котлона. Лира повдига глава от мястото си до печката, но вътрешният й часовник не се обажда — знае, че сега няма да излизаме, още е едва два часът през нощта. Отивам в банята или по-скоро килера в коридора, където съм сложил леген, солидна кана с вода и кофа на пода, за случаите, когато времето е ей такова и нямам желание да ходя зад къщата. Свършвам си работата там, сетне си обличам пуловер, обувам си чорапи и сядам до кухненската маса със съвсем малко питие и последните страници на „Повест за два града“. Животът на Сидни Картън клони към своя край, кръвта шурти наоколо му, през червен воал вижда ритмичната работа на гилотината, главите падат в коша, докато го напълнят, а после го сменят с нов. Плетящите жени на първите редове броят: 19, 20, 21, 22, той целува тази пред него на опашката и се сбогува, скоро ще се срещнат в страна, където ги няма тукашните време и мъки. След малко остава само той и казва на себе си и света: „Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил." Не е лесно да му възразиш в подобна ситуация. Горкият Сидни Картън. Наистина ободряващо четиво, трябва да призная. Усмихвам се под мустак и отнасям книгата в спалнята, оставям я на полицата, на мястото й сред другите книги на Дикенс, връщам се в кухнята и изпразвам чашката на една глътка, угасям лампата над котлона, връщам се в стаичката и си лягам. Унасям се още преди да съм умерил възглавницата.