Двамата опънаха въжетата, всеки от своя край, и забиха ботуши в земята, започнаха да броят в хор на висок глас: пет, четири, три, две, едно, сега! и дръпнаха едновременно с все сила, та въжетата плеснаха, жилите изпъкнаха по челата и на двамата, а лицата им потъмняха. Нищо не се случи. Коловете си стояха на мястото. Франц преброи още веднъж и викна:
— Сега!
Дръпнаха втори път, изстенаха в такт, ала не се помръдна нищо, освен чертите на лицата им, когато стиснаха зъби и присвиха очи. Нищо не помагаше — нито гримасите, нито силата. Коловете си стояха непокътнати.
— По дяволите! — изруга баща ми.
— Проклета работа! — съгласи се Франц.
— Ще трябва да ги повалим с брадвите — закани се татко.
— Рисковано е — възрази Франц, — може цялата камара да ни се изсипе на главите.
— Знам — отвърна баща ми.
Сетне отидоха да вземат по една брадва от купчината сечива и пак застанаха пред трупите. Нахвърлиха се на подпорите с ръце и тела, настръхнали от раздразнение заради неуспеха при първия опит. Не търпяха подобни поражения, а Франц изруга още веднъж и викна:
— Хайде да сечем в такт.
— Хайде — съгласи се татко, смениха ритъма и заработиха в унисон.
При всеки удар брадвите издаваха яростни трясъци. Личеше си, че заниманието им се нравеше, защото Франц се усмихна, баща ми също, а на мен ми се прииска да бъда като тях — да си имам приятел като Франц и да въртим брадвите, да планираме, да прилагаме сила, да се смеем и да сечем заедно, в такт, до река, досущ като тази, винаги същата и все пак нова, както сега, ала единственият възможен приятел беше изчезнал и никой не го споменаваше повече. Вярно, имах си татко, но не бе съвсем същото. Беше се превърнал в мъж с таен живот отвъд този, за който знаех, а може и това да не беше всичко — вече не бях сигурен дали можех да разчитам на него.
Той започна да сече с по-бързо темпо и Франц го последва. Татко се засмя и размаха брадвата с още по-голяма сила, и изведнъж чух пращене откъм посечените колове. Той викна:
— Бягай, по дяволите! — обърна се на мига и се хвърли встрани.
Франц се изсмя гръмко и последва примера му. И двата кола се пречупиха почти едновременно. Прегънаха се, а стълбовете паднаха идеално напред, точно според плана, камарата се срина с шум, подобен на сто тежки камбани — наистина над водата и в гората се понесе песен. Поне половината трупи се затъркаляха и направо скочиха в реката. Издигна се кипнала струя — впечатляваща бъркотия от дърво и вода. Радвах се, че бях там и виждах всичко.
И въпреки това остана доста материал, а всичко трябваше да поеме към реката. И тримата се впуснахме с коловете с куки, дърпахме, бутахме и влачехме, понякога се налагаше да прибегнем и до лоста, за да разделим приклещени трупи, друг път извличахме оплелите се с въже и малко по малко започнаха да поддават. Двама от нас ги търкаляха към реката с куките, чуваше се плясък и изведнъж поемаха по течението с бавна тържественост през долината на път за Швеция.
Бързо усетих изтощение. Чувството, което очаквах да ме въздигне, да ме пришпори и да ми влее нови сили, да ме залюлее с лекота при всяко ново напряга-не, така и не докосна мускулите на краката и ръцете ми, нито пък друга част от мен, както се бях надявал. Вместо това се чувствах просто празен и грохнал, налагаше се хубаво да се съсредоточа и прилежно да поемам задачите една по една, за да не допусна останалите да забележат състоянието ми. Коляното ме болеше и изпитах облекчение, когато татко най-сетне оповести, че бе време за почивка. По-голямата част от камарата трупи беше експедирана в реката, оставаха само няколко по-незначителни, но нали трябваше да изпратим и още една. Свих се до бора с дървения кръст, който Франц бе заковал в една зимна нощ през 1944-а, защото мъж от Осло с твърде широки и тънки панталони паднал мъртъв там, повален от немски куршуми. Полегнах в пирена под кръста, положих глава на един голям корен и съм заспал на мига.