Аз обаче не седнах на онзи пън. Направих нещо, което тогава ми се стори нечувано, а и до днес мисля така. Изведнъж се намерих зад баща ми и майката на Юн, преметнах крак през дънера, на който седяха, и се наместих между тях. Просто така. Всъщност, нямаше достатъчно място, та се отърках здраво в телата им, особено в нейното, меко на фона на непохватните ми груби движения. Веднага съжалих, но не се преместих, а тя се отдръпна, докато баща ми седеше като закован.
— Колко е удобно тук — заявих.
— Мислиш ли? — попита татко.
— Определено. В такава приятна компания.
Погледнах Франц право в лицето и не отместих очи, а той зашари с поглед и накрая се втренчи в чинията си, изкривил уста в странна гримаса. Едва предъвкваше. Взех си чиния и вилица, наведох се напред и започнах да си сипвам от тигана, наместен върху един плосък камък на ръба на жаравата.
— Ех, че вкусно изглежда! — възкликнах, засмях се и долових някаква писклива нотка в гласа си — бе излязъл доста по-висок, отколкото очаквах.
14
Изтръгвам се от съня, поел към светлината, и я виждам над мен. Сякаш изплувам изпод вода: блесналата синя повърхност отгоре ми — толкова близо и в същото време тъй недостижима, защото тук, в лилавите дълбини, всичко се случва бавно. И преди съм идвал, ала сега не знам дали ще стигна навреме. Протягам ръце със сетни сили, замаян от изтощение, и изведнъж усещам студен въздух по дланите си. Раздвижвам крака, засилвам се и лицето ми докосва най-горния прозрачен слой, вече мога да отворя уста и да вдишам. Тогава отварям очи, ала наоколо не е светло, а сумрачно, както в дълбините. Разочарованието в устата ми има вкус на пепел — не това е мястото, което исках да достигна. Поемам си дълбоко въздух, стискам устни и тъкмо се каня да се гмурна обратно, когато осъзнавам, че всъщност лежа в леглото си, под юргана, в стаичката до кухнята, че е ранно утро и все още тъмно като в рог, че вече няма нужда да задържам дъха си. Издишам и се усмихвам облекчено, заровил глава във възглавницата. Изведнъж заплаквам, без да разбирам защо. Ето това е нещо ново — не си спомням откога не бях плакал. Хлипам известно време и си мисля: ами ако някоя сутрин не успея да изляза на повърхността, това означава ли, че умирам?
Но не затова плача. Бих могъл да изляза в студа и да легна в снега, докато съвсем се вкочаня, за да се доближа колкото се може повече, да узная какво е усещането. Лесно бих се подготвил. Но не смъртта е това, което ме плаши. Обръщам се към малкото нощно шкафче и поглеждам светещия циферблат. Часът е шест. Време е. Трябва да ставам. Отмятам юргана и се изправям. Този път гърбът ми е добре и сядам на ръба на леглото с крака върху килимчето, което съм постлал, за да не се шокират ходилата ми от допира до студения под през зимата. Трябва някой ден да сложа нова настилка и изолация. Може би напролет, ако стигнат парите. Разбира се, че ще стигнат. Кога най-сетне ще спра да се тревожа за това? Паля лампата до леглото. Пресягам се за панталона, окачен на стола, докопвам го и стискам, но изведнъж се спирам. Не знам. Не се чувствам готов. Чака ме работа. Трябва да сменя няколко дъски на прага преди някой да пропадне и да си нарани крака, това бях намислил да правя днес. Купил съм импрегнирани дъски и осемсантиметрови гвоздеи, все ще изкарат. Струва ми се, че десетсантиметровите щяха да стоят твърде грубо. Освен това ще се наложи да насека цепениците от сухия смърч на удобни дръвца за огрев — още не съм свършил това, а не бива да отлагам, ясно е като бял ден, особено сега, когато зимата май се е задала с пълна пара. Точно така изглежда навън. По-късно ще намине Ларш, за да извлачим огромния корен с вериги и кола. Всъщност ще бъде забавно, така си мисля. Поглеждам през прозореца. Снегът е спрял. Различавам бледите очертания на преспи. Днес работата навън май няма да е особено лека.
Оставям панталона и се отпускам на възглавницата. Имаше нещо в онзи сън, не беше хубав. Знам, че мога да го проумея, ако искам, бива ме за такива неща: да реконструирам — поне преди бях добър, но не
съм сигурен, че искам. Сънят бе еротичен, често имам такива, признавам си, кой е казал, че са запазени само за тийнейджъри? Присъстваше майката на Юн, каквато си беше през лятото на 1948-а, а аз бях в сегашния си вид, шейсет и седем годишен, близо петдесет години по-късно, а може и баща ми да е бил някъде наоколо, скатан зад нас, в сенките, имам такова усещане и стомахът ми здраво се свива само като се сетя за съня. Струва ми се, че трябва да го пусна да си падне на мястото, да потъне в покой там на дъното сред всички онези, които съм видял, но съм неспособен да докосна. Минах онази част от живота, в която сънищата можеха да се използват за нещо. Нищо повече няма да променям, просто ще бъда тук. Ако мога. Такъв ми е планът.