Ето защо ставам. Шест и петнайсет е. Лира се изправя от мястото си до печката и отива да чака пред вратата на кухнята. Обръща глава и ме поглежда, а в очите й се чете такова доверие, че не съм сигурен дали го заслужавам. Може би все пак това няма значение — заслужаваш ли, или не — може би просто си е там, доверието, независимо кой си и какви си ги вършил. Няма да го слагаме на везните. Хубаво би било. „Good dog, Лира“ мисля си, „good dog“. Отварям вратата и я пускам в коридора, а после навън. Светвам лампата на двора, следвам я и спирам да се огледам. Лира се хвърля право в снега, натрупал е на големи, осветени в жълто преспи, освен на местата, където Ошлиен тъй старателно е изринал широк кръг на двора, избягвайки колата ми на няколко крехки сантиметра, а грамадния корен е тикал насам и натам със снегорина, може би защо- то през цялото време му е пречел, та накрая го е избутал встрани и там си е останал, готов и достъпен за по-нататъшен транспорт. Дори е разчистил ивица покрай едната стена на къщата от страната на гората, където ходя по малка нужда, когато не искам да претоварвам малкия външен клозет. Може би това е намек да паркирам колата си там, за да не пречи на трактора за в бъдеще, или пък той самият си има външен клозет?
Оставям Лира на двора — нека си души наоколо самичка в новия бял свят. Затварям вратата и отивам да запаля печката. Днес успявам без проблем и скоро зад черните железни плочи огънят запращява кротко и вдъхващо сигурност, и не бързам да светвам лампата в кухнята, оставям стаята в нейния сумрак, а червеникаво-жълтите пламъци озаряват ярко и трепкаво стените и пода. Гледката спира дъха ми, успокоява ме, както несъмнено е успокоявала хората в продължение на хиляди години: Нека вълците си вият, тук при огъня сме на сигурно място.
Слагам масата за закуска, но си стоя на тъмно. Пускам Лира на топло, за да си полежи до печката преди да излезем двамата. Сядам на масата и поглеждам през прозореца. Пак угасих лампата на двора, за да може всичко да блести със собствената си повърхност, ала още е твърде рано за дневната светлина, над дърветата при езерото едва личи блед нюанс на розова мрежичка — неясни черти като от прекалено твърд цветен молив, и въпреки това всичко е по-ярко отпреди заради снега: отчетлива линия между небето и земята и това е нещо ново тази есен. Започвам да се храня бавно, вече не мисля за съня, а когато приключвам, разчиствам масата, излизам в коридора и си обувам високи ботуши, слагам топлото старо палто, ушанка и ръкавици, както и вълнения шал, който нося от поне двайсет години — изплетоха ми го, когато бях самотен разведен мъж и сега вече не си спомням името й, ала помня ръцете й от времето, когато бяхме заедно — не знаеха покой. Тя обаче бе тиха женица, дискретна по природа, мълчанието се нарушаваше само от потракването на куките и цялото това затишие ми идеше някак в повече, та връзката ни изтече в нищото, спокойно и незабележимо.
Лира маха с опашка пред вратата, готова е. Вземам фенерчето от рафта, отварям капачето в края му и сменям старите батерии с нови, които предвидливо съм оставил на същия рафт. Излизаме. Аз съм пръв, а тя чака команда. Аз съм шефът и това е, но тя чака с радост, защото е научила системата ни, усмихва се както само кучетата умеят, а като викна „ела!“, подскача цял метър нагоре, прелита над всичките стъпала и се приземява почти в ръцете ми, както си стоя на мястото. Съхранила е кутрето в себе си.
Светвам с фенерчето и поемаме надолу по склона, където Ошлиен е разчистил отчетлива пътека с елегантна извивка към мостчето над малката рекичка, към къщата на Ларш на другия бряг, а не се и съмнявам, че стига чак до шосето покрай смърчовете. Изведнъж спираме и насочвам фенерчето към пътечката, която обикновено следваме по течението към езерото. Там е натрупал много сняг и не съм сигурен, че имам сили да газя през него. В такъв случай обаче ми остава само една посока — право напред. Никога не сме ходили натам сами — последната отсечка към шосето и нататък по него, защото там трябва да водя Лира на каишка заради колите, а това не е особено приятно на никого от двама ни. В такъв случай спокойно можех да си остана и в града, да бродя нагоре-надолу по същите потискащи улици, по които се скитах три години и си мислех, че скоро нещо трябва да се промени, нещо трябва да се случи, иначе съм обречен. В същия момент обаче си казвам: защо пък и аз да не се поизморя, какво иначе имам да правя с живота си, та да си пазя силите? Закрачвам през неразчистения сняг и първите преспи и поемам напред с фенерчето в ръка, а на някои места вятърът е издухал снега и пътеката е станала твърда и удобна за ходене, докато на други места е струпал високи навявания — беше наистина предвидливо от моя страна да обуя високите ботуши — вдигам хубаво крак и го слагам пред другия, най-напред десният, оставям го да потъне в снега, после и левият, и той потъва, а после повтарям същото движение. По този начин се справям с най-трудните участъци. Небето над мен се прояснява, виждат се звезди, вече поизбледнели към края на нощта, но този път не се очертава да вали повече сняг. Когато денят настъпи окончателно, слънцето ще огрее, макар и не тъй жежко, не тъй трепкаво жарко, както онзи ден, който изведнъж изниква в съзнанието ми в този момент, ден в късния юни на 1945-а година, когато със сестра ми стояхме на прозореца на втория етаж с изглед към вътрешността на фиорда на Осло, нос Несудлане и Бюнефиорд. Беше лято, водата блестеше на ослепителната светлина, а истеричните лодки на освободена Норвегия плаваха с опънати платна на зиг-заг от бряг до бряг, едва не се катурваха от възторг, не знаеха умора, а онези на борда пееха, без да се срамуват, радваха се. Аз обаче вече бях уморен от всичко, смазан от очакване, бях виждал тези хора толкова много пъти — в Студентския парк в Осло, в хижа Йостмарксетра, на плажа Ингерстран и на брега Фагерстран, когато ходихме там с лодка под наем. Имаше и много други места, където деряха гърла и отказваха да проумеят, че празникът вече е свършил. Ето защо не гледахме към фиорда, от тази посока нямаше да дойде нищо, което си струва да очакваш. Точно него ден аз и сестра ми се взирахме в пътя, по който баща ми бавно изкачваше баира Нилсенбакен откъм гара Лян, завръщаше се вкъщи от Швеция след края на войната, страшно закъснял, крайно предпазлив, облечен в изтъркан сив костюм, със сива раница на гърба, от която стърчеше нещо подобно на въдица. Не влачеше крака, не куцаше, не виждахме да е ранен, и въпреки това ходеше бавно, сякаш потънал в необятна тишина, във вакуум, а защо стояхме на прозореца, вместо да слезем до гарата навреме за пристигането на влака или поне да излезем на пътя, за да го посрещнем, това не си го спомням вече. Може би сме се стеснявали. Във всеки случай съм сигурен, че аз съм се притеснявал, такъв съм си, а майка ми стоеше на прага на първия етаж, хапеше устна, усукваше в ръце прогизналата си кърпичка и не я свърташе на едно място. Пристъпяше от крак на крак сякаш й се ходеше до тоалетната и изведнъж не издържа, изтръгна се от рамката на вратата и хукна по пътя. Пред зорките погледи на свидетели от няколко околни градини тя се хвърли на врата на баща ми. Точно това трябваше да направи, такъв бе редът, пък и тогава все още бе млада и пъргава, но си я спомням такава, каквато стана по-късно: огорчена, белязана и много по-тежка.