Баща ми сигурно е очаквал подобно посрещане, не се и съмнявам. Не го бяхме виждали осем месеца, не бяхме чували и дума от него допреди два дни, когато узнахме, че си идва. Сестра ми затрополи надолу по стълбите и излезе на пътя, където за огромно мое смущение повтори всяко едно движение на майка ми — аз я следвах бавно. Не се оставях лесно на поривите, не съм такъв човек. Спрях до пощенската кутия, облегнах се на нея и загледах двете насред пътя, увиснали на врата на баща ми. Видях погледа му над раменете им — отначало объркан и безпомощен, после потърси очите ми, които също го търсеха. Кимнах предпазливо. Той отвърна на поздрава ми и се поусмихна — усмивка, предназначена само за мен, тайна усмивка. Разбрах, че от този миг насетне бяхме само двамата, имахме си пакт. И макар да бе отсъствал толкова дълго време, в него ден го чувствах по-близък от преди началото на войната. Бях на дванайсет и само за миг животът ми премина от една точка в друга, от нея към него, и пое по нов курс.
Ала май съм станал твърде нетърпелив.
Задъхан, стигам чак до пейката, затрупана със сняг на брега на езерото, Лебедовото езеро, както си го наричам в мирното си съзнание — само дете би постъпило така. Та Лебедовото езеро се шири открито и черно на светлината на фенерчето. Още не го е сковал ледът, чак толкова студено не е ставало. Не се виждат и лебеди по това време. Навярно си стоят на сухо в гъстата тръстика, докато премине нощта, с дългите си вратове като облечени в перушина лъкове, скрили глава под крилото. Сякаш са пред очите ми. Те не излизат да плуват преди да се развидели, пасат си по брега, докато водата все още не е замръзнала. Всъщност не съм се замислял какво правят, когато скове ледът, защо не отлетят на юг към недокоснатите от студа езера, тук ли ще останат до пролетта? В Норвегия има ли лебеди през зимата? Трябва да се осведомя.