Избърсвам с ръка снега от пейката с широки, кръгообразни движения на ръкавиците, докато всичко падне на земята, издърпвам палтото си хубаво надолу и сядам върху него. Лира пръхти в снега, лудува щастливо, в един момент се хвърля и започва да се търкаля напред-назад, вирнала крака във въздуха, извива се и се гърчи по гръб с голяма радост, за да поеме в козината си миризмата на онзи, който е бил тук преди нея — навярно лисица. В такъв случай ще трябва да я изкъпя като се приберем, защото не се случва за първи път и знам как смърди, като влезем в кухнята. Сега обаче е все още тъмно, мога да си седя тук, на брега на Лебедовото езеро, и да си мисля за каквото си искам.
15
Връщам се по баира към къщи. Дневната светлина напира с червено и жълто сияние, температурата се покачва, усещам топлината по лицето си и не про-пускам да отбележа, че по-голямата част от снега ще се стопи, може би още днес. Точно в този момент се чувствам разочарован, независимо от прежните ми мисли.
До моята кола на двора е паркирана още една. Добре се вижда от баира — бял миниван Мицубиши, почти същият като онзи, който се колебаех дали да си взема заради грубоватия му вид, подобаващ на купеното от мен място, където смятах да се преместя. Така възприемах тогавашното положение, след като най-напред бях взел решение — като малко грубовато, харесваше ми, аз самият се чувствах леко грубоват след три години в стъклен коридор, където и най-слабото движение караше всичко да се пропуква. Първата риза, която ми допадна след преместването, бе на черни и червени карета, дебела бархетна риза, модел, какъвто не бях обличал от петдесетте.
Пред бялото Мицубиши стои човек, на вид жена с тъмно палто, гологлава. Косата и е светла и къдрава по естествени или по технически причини. Не е угасила двигателя, виждам отходния газ от ауспуха да се издига бял и тих на фона на по-тъмните дървета зад двора. Чака си спокойно с ръка на челото или в косата, загледана към пътеката, по която се изкачвам. Има нещо в този образ, и преди съм го виждал. Изведнъж Лира я забелязва и хуква пред мен. Не съм чул да пристига кола, не видях и следите по снега, когато излязох на пътя, но и нали не очаквах никого, не и по това време. Не може да е по-късно от осем часа. Поглеждам си часовника — показва осем и половина. Е, добре.
Жената на двора е дъщеря ми. По-голямата. Казва се Елен. Запалила е цигара и я държи с обичайния си жест — с опънати пръсти, отдалечена от тялото ръка, сякаш се кани да я подаде на друг или се преструва, че не е нейна. Бих я разпознал и само по позата. Бързо пресмятам, че би трябвало да е на трийсет и девет години. Все още си е хубавица. Едва ли се е метнала на мен, но нали майка й бе красива жена. Не съм виждал Елен вече половин година най-малко, не сме говорили, откак се преместих, всъщност от доста преди това. Да си призная, не съм се замислял особено за нея, нито за сестра й, като стана дума. Толкова други неща се струпаха. Изкачвам баира, а Лира стои пред Елен, маха с опашка, милват я по главата. Двете не се познават, но тя обича кучета и те веднага й отвръщат с доверие. Още от малка си е такава. Доколкото си спомням, тя самата си имаше куче, когато за последно й ходих на гости. Кафяво. Само това съм запомнил. Та нали мина доста време оттогава. Спирам и се усмихвам възможно най-мило, а тя се поизправя и ме поглежда.
— Ето те тук.
— Да. Изненадах ли те?
— Не мога да отрека — отвръщам. — Рано си излязла.
Усмихва се половинчато и мимолетно, после си дръпва от цигарата, издиша бавно дима и я задържа далеч от себе си с почти опъната ръка. Вече не се усмихва. Малко ме безпокои. Казва ми:
— Рано? Може би имаш право. Така или иначе не можах да спя, та нямаше проблем да тръгна рано. Излязох в седем, когато всички вкъщи вече бяха хукнали по задачите си. Взех си свободен ден, отдавна го бях решила. Оказа се, че не отнемало повече от час да стигнеш дотук. Очаквах пътят да е по-дълъг. Всъщност, видя ми се странно да е само толкова. Тъкмо пристигнах. Преди петнайсетина минути.
— Не съм чул колата — обяснявам, — слязох надолу в гората, край езерото. Доста сняг имаше.
Обръщам се и посочвам натам, и преди да успея да я погледна отново, тя е угасила цигарата на двора ми, прави две-три крачки към мен, обгръща врата ми с ръце и ме притиска към себе си. Ухае приятно и си е все толкова висока. Не че е странно, хората не растат кой знае колко между трийсет и четирийсет години, но имаше време, когато пътувах през по-голямата част от годината, напред-назад, на-пред-назад, до всевъзможни места из Норвегия. И двете момичета израстваха, докато успеех да се завърна, поне така ми се струваше, седяха си тихо една до друга на дивана и знам, че са се взирали във вратата, откъдето се очакваше да вляза, а това ме смущаваше, спомням си, понякога ме дразнеше, когато най-сетне влезех и ги видех седнали така, смутени и изпълнени с очакване. И сега ми е леко неприятно, защото тя ме притиска силно: