Виждам се как въртя педалите по целия път чак до гара Йостбанесташун на ярката, почти бяла слънчева светлина. Нося сиви къси панталонки, разкопчаната ми риза плющи, докато фуча през квартал Бекелаге. Вляво са железопътната линия и фиордът, а вдясно се издига планината със стръмния склон Екебергосен. Писъците на чайките, миризмата на креозот от дървените траверси и суровият мирис на солена вода в трептящия въздух. Все още бе топло в края на август, макар лятото всъщност да бе отминало. Усещах нещо като гореща вълна. Можех да карам с всички сили, а жежкият въздух да бие голите ми гърди, облети в пот, или просто да си се шляя сух под слънцето, понякога дори се хващах, че пеех.
Колелото получих от татко година по-рано, когато в страната не бе възможно да намериш и един нов велосипед. Било негово в продължение на години, но дълго време си стояло в мазето, понеже се прибираше много рядко. Не му трябвало повече, пък и вече било ново време, така се изрази, имал нови планове и колелото не влизало в тях. Това бяха просто думи, ала аз му се радвах и го поддържах. Даваше ми свобода и обсег на действие, незаменими за мен. На няколко пъти го разглобявах, а после си го сглобявах както татко ме бе научил. Беше измито и лъснато, смазано по всички свръзки и колелца, а веригата се въртеше ли, въртеше — съвсем безшумно от коляното на педалите до главината на задното колело и обратно под лъскавия предпазител, още от момента, в който се качвах и се спусках по склона до дома, докато свивах безшумно откъм морската страна на гара Йостбанесташун, паркирах го на стойката за велосипеди и за пореден път минавах през високите врати от ярката слънчева светлина навън към тъмния, наситен с прах въздух в чакалнята, за да изучавам разписанията и маршрутите на пристигащите влакове. Подминавах бариерите редом с многото пътници и разглеждах табелите пред различните перони, където покритият със сажди сводест покрив се извиваше високо над хора и вагони, но май бях единственият, който подръпваше униформения кондуктор за ръкава и разпитваше с най-големи подробности за всеки един влак, пристигащ в Осло от Елверюм. Той ме гледаше продължително, познаваше ме, и преди го бях спирал, многократно, и просто посочваше табелите, които вече бях виждал. Нямаше никаква тайна информация за мен, никъде не се намираше някоя забравена табела.
Както винаги бях доста подранил. Застанах до една колона, за да чакам в чудноватия полумрак, все същия по всяко време на денонощието в голямата чакалня на гарата и в същото време несъответстващ на никое: нито на деня, нито на вечерта, на утрото или нощта. Навсякъде около мен отекваха гласовете и стъпките на хората, а високо под покрива цареше истинска тишина — там кацаха и ме гледаха изотгоре дълги редици гълъби, сиви и бели, пъстро кафяви. Имаха си гнезда навсякъде между железните греди и си живееха там цял живот.
Той обаче така и не идваше.
Не знам колко пъти минавах този маршрут в късното лято на 1948-а, за да чакам влака от Елверюм. И винаги бях еднакво напрегнат и изпълнен с очакване, почти изпитвах радост, когато сядах на колелото, поемах надолу по Нилсенбакен и изминавах целия път нататък, за да застана на гарата и да чакам.
Той обаче така и не идваше.
Най-сетне се появи дългоочакваният дъжд, но аз продължих да въртя педалите до Осло почти през ден, за да проверя дали не пристига с влака от Елверюм точно тогава. Носех непромокаема шапка и комплект мушамени дрехи, изглеждах като рибар от Лофотен в жълтата си премяна, пък и гумени ботуши си имах, а водата пръскаше от двете страни на колелата и заливаше улиците от планината под Екебергосен заедно с релсите от дясната страна на пътя, докато изчезнеха в тунел и се покажеха наново от лявата страна малко по-нататък, и всички къщи и постройки ставаха по-сиви от когато и да било, изчезваха в дъжда без очи, без уши, без гласове, вече не ми разказваха нищо. Накрая спрях. Един ден просто не излязох, нито пък на следващия, нито на по-следващия. Сякаш бе паднала някаква завеса. Сякаш започнах живота си наново. Цветовете бяха други, миризмите, усещането, което околният свят оставяше дълбоко в мен. Не като разликата между топло и студено, светлина и мрак, лилаво и сиво, а някакво различие между начина, по който се страхувах, и начина, по който изпитвах радост.