По-късно през есента пристигна писмо. Клеймото бе от Елверюм, а на плика бе изписано името на мама, имаше го и адреса ни на Нилсенбакен, но на листа вътре бяха изписани имената и на трима ни, едно по едно, заедно с фамилията, макар да бе еднаква за всички ни. Изглеждаше странно. Писмото бе кратко. Благодареше ни за времето, прекарано заедно, спомнял си го с радост, но сега дошли други дни и нямало какво да се направи: не смятал да се прибере у дома. В банка в Карлста, Швеция, заделил парите от трупите, които бяхме насекли през лятото и изпратили по реката. Вече писал на банката и в писмото прилагаше пълномощно, та майка ми можеше да замине за Карлста и да ги изтегли с документ за самоличност. Най-добри пожелания. Край. Никакъв по-специален поздрав за мен. Не знам. Всъщност ми се струваше, че го заслужавах.
— Трупи?
Това бе единственото, което мама каза. В тялото й вече се бе загнездила онази тежест, която щеше да носи до края на живота си, не само в ръцете, бедрата и походката, но също и в гласа, в цялата й
мимика, дори клепачите й бяха станали по-тежки, сякаш всеки момент щеше да задреме и не следеше особено какво става наоколо й. На всичкото отгоре дори не й бях споменал и думичка от онова, което се случи с баща ми и мен през лятото. Нито дума. Казах и само, че ще се завърне у дома при първа възможност, когато приключи с всичките си задачи там.
Майка ми зае пари от онзи неин брат, който не бе застрелян от Гестапо, бягайки от полицейски участък в Южна Норвегия през 1943-а. Наричахме го чичо Амунд. Застреляният се казваше чичо Арне. Бяха близнаци. Винаги били задружни, ходили заедно на училище, на ски, на лов, сега обаче чичо Амунд бе самотен ловец. Живееше в апартамента, който споделяли с Арне — във Волеренга. Не беше женен. По него време едва ли е бил на повече от трийсетина години, ала в апартамента му миришеше на възрастен човек, поне на мен така ми се струваше в дните, когато ходех на гости на улица Смоленсгата.
С получените пари купи билети до Карлстас влака за Стокхолм. Бях изучил маршрута: тръгване сутринта от Осло Изток, нагоре по поречието на Глома до Конгсвингер, после рязко на юг през шведската граница и Шарлотенберг, надолу към Арвика и Глафсфиорд и напред в същата посока към Карлста, главния град на провинция Вермланд, на брега на голямото езеро Венерн — всъщност толкова голямо, че Карлста на практика бе пристанищен град. Връщане същия следобед. Майка ми искаше да отида с нея, докато сестра ми щеше да си остане у дома. Както обикновено, смяташе сестра ми и беше права, но това изобщо не бе мой проблем.
Този път не карах колело по Мосевайен до гара Йостбанесташун — взехме местния влак от гара Лян покрай фиорда, където вече не беше лято, небето бе сиво и надвиснало, аха да докосне гребените на вълните, а яростният вятър шибаше водата на бели дантели между островите. Стоях на перона и гледах как една дамска шапка летеше към мен над релсите, а високите борове, от които имаше толкова много около дома ни, се люлееха и превиваха зловещо при най-силните повеи. Те обаче нямаше да паднат. Като малък често очаквах това да се случи, да се катурнат с вирнати коренища. Седях до прозореца на втория етаж и се взирах нервно в тънките, червеникаво-жълти стволове, които вятърът малтретираше навсякъде около къщите по склоновете на фиорда — превиваха се силно, но никога не падаха.
Пристигнахме на гара Йостбанесташун и знаех наизуст на кои перони пристигаха всички влакове, наясно бях с часовете за потегляне, затова поведох мама към правилния коловоз, намерих вагона ни и през цялото време поздравявах наляво и надясно хора, с които бях разговарял преди — носачи и кондуктори, продавачката в будката и двама мъже, седнали вътре с единствената цел да се наливат с нещо неопределяемо противно от бутилка, която споделяха помежду си, и всеки ден ги гонеха, а те се връщаха със същата увереност.
Седях в купето до прозореца с гръб към посоката на движение, защото на майка ми й прилошавало от такива места, така каза, а и много хора наистина имаха същия проблем, но на мен не ми пречи ни най- малко. Влакът потегли покрай Глома, стълбовете отвън се мяркаха и изчезваха, подминахме гарите Блакер и Орнес. Пинг и пинг, пинг и пинг — колелата дрънчаха по връзките между релсите; пуф-паф, пуф- паф, пуф-паф, и съм заспал на седалката си, а над клепачите ми проблясваше светлина, но не слънчевата, а сивкаво-бяла, от небето над реката. Сънувах, че отивам в колибата ни, че седя в автобуса.