Събудих се, примижах към Глома и усетих същата близост в себе си — с водата бяхме приятели, особено с течащата вода, чувствах притегателната сила на голямата река, протичаща в обратна посока на влака ни, защото пътувахме на север, а реката бе поела на юг към морските градове и се носеше тежка и широка, като всички големи реки.
Преместих поглед от водата към майка ми на седалката точно срещу мен в купето, вгледах се в лицето й, по което светлината шареше заедно със стълбовете и колоните покрай релсите, с малките мостчета, с дърветата. Очите й бяха затворени, тежките клепачи почиваха над закръглените бузи, сякаш всичко бе неестествено за това лице освен съня, и си помислих: Как можа, изчезна и ме остави с нея.
О, обичах майка си, нямам това предвид, ала в лицето пред мен не можех да разчета бъдещето, което си бях представял. Погледах ли го само три минути без прекъсване и светът започваше да притиска раменете ми от двете страни. Задъхвах се. Не ме свърташе на мястото ми. Станах от седалката, дръпнах вратата и излязох в коридора, застанах до отсрещните прозорци, където се виждаха нивите, готови овършани, празни и кафеникаво-жълти на бледата есенна светлина. Там беше застанал някакъв мъж, загледан в пейзажа. Имаше нещо странно в гърба му. Пушеше цигара, потънал в мисли. Когато застанах до прозореца, той се обърна някак замечтано, кимна ми дружелюбно и се усмихна. Изобщо не приличаше на баща ми. Тръгнах покрай купетата към края на вагона, свърнах при големия резервоар с вода на стената и се върнах обратно покрай мъжа с цигарата, бях забил поглед в земята чак до другия край на коридора, където намерих празно купе. Влязох вътре, затворих вратата и седнах до прозореца с лице по посока на движението, гледах реката, която сега течеше към мен и се губеше зад гърба ми. Може и да съм си поплакал, долепил лице до стъклото. После затворих очи и съм спал като къпан, докато кондукторът не отвори вратата с трясък и съобщи, че сме пристигнали в Карлста.
Стояхме рамо до рамо на перона. Сега влакът бе спрял на релсите зад нас, но скоро щеше да потегли отново, да затрака напред към Стокхолм. Чухме съскането на клапан, вятърът свиреше в жиците, опънати между стълбовете на гарата, а някакъв мъж на перона викна на жена си: „Хайде де, тръгвай!“, но тя остана на мястото си заедно с всичките им чанти. Майка ми изглеждаше объркана, лицето й бе подпухнало от съня. Никога преди не бе стъпвала в чужбина. Само аз бях, но се случи в гората. Карлста бе различен от Осло. Тук говореха другояче, веднага доловихме разликата, при това не само в думите — интонацията също ни се стори чужда. От гарата градът изглеждаше по-прегледен от Осло и далеч не бе толкова съсипан. Ние обаче не знаехме накъде да вървим. Със себе си носехме само една чанта, понеже нямаше да пренощуваме тук, нито да поемаме на по-далечни излети. Всъщност трябваше просто да отидем до банката, наричаше се Вермландсбанкен и се намираше нейде в центъра на този град. Щяхме също и да хапнем някъде. Мислехме, че щяхме да разполагаме с достатъчно средства — поне веднъж да закусим в някое кафене, след като минем през банката и вземем оставените от баща ми пари, ала знаех, че майка ми бе приготвила сандвичи и ги носеше в чантата за всеки случай.
Влязохме в сградата на гарата, прекосихме облицования с плочи под, а после излязохме и пресякохме улицата покрай релсите. Тръгнахме нагоре по улица Железопътна и навлязохме в центъра. Оглеждахме къщите от двете ни страни в търсене на табелата на банката, за която носехме писмо в чантата, но не виждахме нищо подобно и се питахме често-често: „ти виждаш ли нещо?“, и всеки отговаряше с не.
Носех чантата под мишница. Продължихме напред чак до края на улицата, където ни се наложи да спрем, понеже пътят свършваше при река Клара, която прииждаше пенлива от северните необятни гори и тук се разделяше от ивица суша. Точно там стояхме в момента, а реката протичаше през Карлста, разцепвайки града на три. Накрая се вливаше с делта в голямото езеро Венерн.
— Колко е красиво тук! — възкликна майка ми и май имаше право, но беше и студено, от реката вееше вледеняваш вятър.
Тялото ми бе сковано след съня във влака и рязкото излизане на есенния вятър навън и ми се искаше да приключваме по-бързо, за да разчистим сметките веднъж завинаги, да теглим чертата и да заключим: Толкова имаше. Толкова даде. Толкова остават.