Обърнахме се и се отдалечихме от реката по улица, паралелна на предишната.
— Студено ли ти е? — попита майка ми. — В чантата има шал, можеш да го вземеш. Не е точно дамски, няма да те притеснява.
— Не, нищо ми няма — отвърнах и долових в гласа си нетърпелива, раздразнена нотка.
По-късно са ме критикували за тази интонация, особено жените, точно защото я прилагам спрямо тях. Признавам си.
Само след миг измъкнах вълнения шал от чантата. Беше на баща ми, увих го около врата си и го вързах под брадичката, сетне напъхах дългите краища в якето, за да покриват и по-голямата част от гърдите ми. Незабавно се почувствах по-добре и заявих решително:
— Трябва да попитаме някого. Не можем просто да обикаляме улиците цял ден.
— О, все ще я намерим — отвърна майка ми.
— Със сигурност, все някога, но е глупаво да губим толкова време.
Знам, че се опасяваше да не би да не я разберат какво казва, да я объркат и накарат да се чувства безпомощна, като селянка в големия град, така ми бе споменала, затова искаше на всяка цена да си го спести. За майка ми селяните бяха изостанала прослойка от населението.
— Аз ще попитам.
— Щом искаш. Иначе съм убедена, че скоро ще я открием. Трябва да е някъде наблизо.
Да бе — помислих си и се запътих към първия срещнат мъж на тротоара. Попитах го дали би ни помогнал да намерим Вермландсбанкен. Изглеждаше напълно нормален, не приличаше на уличен пияница — дрехите му изглеждаха спретнати, а палтото — съвсем ново. Сигурен съм, че подбрах и произнесох думите си пределно ясно, ала той само ме зяпна с отворена уста сякаш бях китаец с островърха шапка и дръпнати очи, или може би имах само едно око в средата на лицето, точно над носа, като циклопите в книгите. Внезапно усетих как в гърдите ми се надигна гняв като огнена колона, лицето ми пламна, почувствах болка в гърлото. Попитах го:
— Ти да не си глух?
— А? — прозвуча като кучешки лай.
— Глух ли си? — повторих. — Не чуваш ли като ти говорят? Нещо ти има на ушите ли? Можеш ли да ни кажеш къде се намира Вермландсбанкен? Трябва да намерим тази банка. Не разбираш ли?
Не, не разбираше. Въобще не проумяваше какво му казвах. Смехотворно. Просто си ме зяпаше, въртеше лице наляво и надясно с нервозен израз в очите, сякаш пред него стоеше идиот, избягал от някой приют, и сега трябваше просто да спечели малко време, докато пазачите дойдат да си го приберат преди да нарани някого.
— Искаш ли един в мутрата?
Ако така или иначе не ме разбираше, можех да си говоря каквото ми скимне, пък и бях висок колкото него, бях в добра форма след това лято, понеже използвах тялото си за какво ли не, при това интензивно. Бях го разтягал и усуквал във всички посоки, бях вдигал каквото се налагаше, бях влачил и дърпал камъни и дърва, бях гребал нагоре-надолу по течението на реката, бях карал колело безброй пъти напред и назад между Нилсенбакен и Йостбанесташун през по-голямата част от късното лято. Сега се чувствах силен и непобедим по чудноват начин, а мъжът пред мен не биеше особено на атлет, но е възможно да е разбрал последното изречение по-добре от първото, защото очите му се оцъклиха и задебнаха зорко. Повторих предложението си:
— Ако искаш един в мутрата, можем да го уредим веднага, защото страшно много ми се иска да те прасна, само кажи!
— Не — отвърна той.
— Какво?
— Не — заговори на шведски, — не искам да ме удряш по мутрата. Ако го направиш, ще повикам полиция.
Говореше съвсем отчетливо, като актьор. Това направо ме вбеси.
— Бързо можем да разберем — заявих и усетих как едната ми ръка автоматично се сви в юмрук.
Чувствах я топла, странна и стегната до най-малката жилка и сам не знаех откъде идваха всички тези изречения, които чувах да изрича устата ми. Никога не бях казвал подобни неща на когото и да било, не и на познати, а какво остава за непознатите.
В този момент осъзнах, че от мястото ми на павираната улица излизаха линии във всевъзможни посоки, като диаграма, начертана точно там, където бях застанал, а аз бях в центъра на окръжност. И днес, петдесет години по-късно, мога да затворя очи и да видя тези линии съвсем ясно, като светещи стрелки, и макар да не можех да ги различа тъй отчетливо в онзи есенен ден в Карлста, знаех, че бяха там, просто бях убеден в това. Тези линии представляваха пътищата, по които можех да поема, и когато изберях един, тежката решетка щеше да падне с трясък, някой щеше да вдигне подвижния мост и да се задейства верижна реакция, която никой да не може да спре. Нямаше да бъде възможно да се обърна и да тръгна обратно по собствените си дири. Едно бе сигурно: цапнех ли мъжа пред мен, щях да направя своя избор.