— Скапан идиот! — креснах му и внезапно прозрях, че все пак бях решил да го оставя на мира.
Десният ми юмрук се разтвори с болка и по лицето пред мен се разнесе ясен израз на разочарование. Май по-скоро му се искаше да звънне в полицията по причини, които не разбирах, и в същия миг чух майка ми да вика отнякъде по-напред на улицата:
— Трун! Трун! Виждам я, тук е. Вермландсбанкен е тук! — крещеше тя, малко по-високо, отколкото би ми се искало.
За щастие не бе узнала какво предстоеше да се случи с живота ми в отсамния край на улицата и тогава излязох от кръга, светещите стрелки вече бяха угаснали, а диаграмите и линиите се претопиха и се стекоха по ръба на тротоара в тънка, сива вада, изчезвайки в най-близката шахта. По дясната си длан имах червени отпечатъци от нокти, но изборът бе направен. Ако бях ударил мъжа в Карлста, животът ми щеше да се промени коренно, щях да се превърна в друг човек. Би било глупаво да твърдя като всички останали, че така или иначе щях да свърша по същия начин. Не е така. Оказах се късметлия. И преди съм го казвал. Вярно си е.
Отказах да стъпя в банката, затова останах отвън пред прозорците, облегнал рамо на сивата стена. Вълненият шал на татко все още бе на врата ми, октомври ме биеше по лицето, недалеч зад гърба си усещах живото присъствие на река Клара и всичко, което влачеше със себе си, а също и някакъв трепет в корема, като след продължително бягане, когато отново можеш да си поемеш въздух, но самото усилие си остава. Някой е забравил да угаси лампата.
Майка ми влезе сама с пълномощното от баща ми в ръка — непоколебима, твърдо решена да се справи със задачата, но и обременена от езиковото смущение. Остана там близо половин час. Проклето време. На улицата бе толкова студено, сигурен бях, че щях да се разболея. Когато майка ми най-сетне се появи с объркано, едва ли не замечтано изражение на лицето, речният студ сякаш бе обгърнал тялото ми с тънка ципа от непознат материал, правейки ме една идея no-дистанциран и безчувствен от преди. Изправих се и попитах:
— Не мина ли добре? Не те ли разбраха, или не искаха да ти дадат парите? Или пък не е имало никаква сметка?
— О, не, всичко беше наред. Имаше сметка и получих наличните пари. — После се изсмя невротично и добави: — Но бяха само сто и петдесет крони. Не знам, не мислиш ли, че са крайно недостатъчни? Не съм запозната, но колко според теб може да се спечели от онези трупи?
Определено не бях експерт по тези въпроси на крехките си петнайсет години, но със сигурност трябва да са стрували десет пъти повече. Франц никога не пропускаше да отбележи, че превозването на трупи по вода не ставало по начина, на който държеше баща ми, че начинанието било отчаяно и единствената причина да ни помага бе приятелството им. Знаеше защо баща ми бе тъй сломен. И макар с татко да бяхме освободили цяла камара при бързея, където се наложи да обърнем конете, а аз да отпътувам за дома, това не бе достатъчно. Реката бе била спирачки най-неумолимо; нивото на водата беше спаднало до нормалното за юли след пороите, а трупите навярно се бяха блъскали, преобръщали и трупали на големи камари, които само динамит можеше да раздели, щом станеше време, бяха се врязали в каменистите брегове, или бяха полегнали патетично на дъното в плитката вода и не искаха да се поместят. По-малко от една десета от целия материал е пристигнал в дъскорезницата, понеже е било твърде късно. Всичко това на стойност не по-голяма от сто и петдесет шведски крони.
— Не знам — отвърнах. — Не знам колко пари можеш да спечелиш от трупи. Нямам представа.
Стояхме на тротоара пред Вермландсбанкен и се гледахме; аз — намръщен и отчужден, какъвто често бях към нея, а тя — смутена и нерешителна, но не и огорчена него ден. Прехапа устна, изведнъж се усмихна и каза:
— Е, поне се поразходихме двамата с теб, не се случва всеки ден, нали? — После се засмя: — А знаеш ли кое е най-смешното?
— Нещо смешно ли има?
— Трябва да похарчим парите тук. Не е разрешено да ги вземем с нас в Норвегия просто ей така — разсмя се звучно. — Има някакви валутни ограничения, за които би трябвало да съм се осведомила. Страхувам се, че не успях да разбера съвсем добре. Май отсега нататък ще ми се налага.
Така и не се научи да се справя, бе твърде мечтателна натура, през по-голямата част от времето бе прекалено отнесена в собствените си мисли. Него ден обаче внезапно се бе събудила напълно. Пак се изсмя звучно, хвана ме за рамото и каза:
— Ела. Ще ти покажа нещо, което видях на идване.
Тръгнахме заедно по улицата към гарата. Вече не ми беше толкова студено. Краката ми бяха изтръпнали от продължителното чакане на едно място, цялото ми тяло бе доста сковано, но се пооправих, щом се раздвижихме.