Спряхме пред магазин за дрехи.
— Тук е — оповести тя и ме тикна през вратата.
От стаичката зад щанда излезе някакъв мъж, поклони се и предложи услугите си. Майка ми се усмихна и произнесе ясно:
— Трябва ни костюм за този млад господин тук — и естествено, не бе познала думата за костюм. Беше нещо друго, невъзможно ни бе да отгатнем, но този път се изказа просто и вече без смущение; в някакъв проблясък на елегантност токчетата й зачаткаха по пода към закачалките с костюми, взе един, завъртя го и го изложи на показ върху лявата си ръка, кимна към мен и обясни: — Ето такъв, за него.
Усмихна се и го върна на мястото му, а мъжът отвърна на усмивката й, кимна и ме измери около гърдите и от чатала надолу, попита какъв номер ризи носех, нещо, над което никога не се бях замислял, но майка ми знаеше. После отиде при костюмите и извади един тъмносин, смяташе, че ще ми пасне, и посочи пробната в дъното на помещението, като през цялото време се усмихваше. Влязох в кабинката, окачих костюма на една кукичка и започнах да се събличам. Вътре имаше високо огледало и табуретка. В магазина бе толкова топло, че кожата на корема и ръцете ме засърбя. Почувствах се замаян и сънен, седнах на табуретката, облегнах ръце на коленете си и подпрях глава. Бях останал само по синята си риза и долни гащи, за малко да заспя, ако майка ми не бе викнала:
— Всичко наред ли е там, Трун?
— Да, разбира се — отвърнах й.
Станах и започнах да обличам костюма — най-напред панталоните, а после и сакото върху синята риза. Беше ми точно по мярка.
Застанах пред огледалото и се огледах. Наведох се, обух си обувките, пак се изправих и се погледнах. Не приличах на себе си. Закопчах най-горните две копчета на сакото. Потърках очи, разтрих лице с длани и прокарах пръсти силно назад през косата си, много пъти. Зализах бретона си на една страна и прибрах кичурите по слепоочията плътно зад ушите. Разтрих уста с връхчетата на пръстите си, започна да ме щипе, кръвта пареше под кожата на лицето ми и се плеснах няколко пъти. Пак се огледах в огледалото. Присвих устни и замижах. Завъртях се настрана без да откъсвам очи от огледалото, после се извърнах и на другата, пак се огледах през рамо. Изглеждах съвършено различно от човека, който бях до този ден. Изобщо не приличах на момче. Прокарах ръка през косата си още няколко пъти преди да изляза навън и мога да се закълна, че майка ми се изчерви като ме съзря. Прехапа бързо устни и със същата енергична походка отиде до мъжа, който се бе върнал на мястото си зад щанда.
— Бихме искали да го вземем.
— Струва точно деветдесет и осем крони — обясни той и този път се усмихна широко.
Стоях на пода пред пробната. Виждах гърба на майка ми, надвесена над чантата, чух звука от касовия апарат и гласа на мъжа:
— Много ви благодаря, госпожо.
— Може ли да си остана с него? — попитах на висок глас, а те се извърнаха едновременно, погледнаха ме и кимнаха в такт.
Прибрахме старите ми дрехи в хартиен плик, който нагънах и понесох под мишница. Когато излязохме на тротоара и продължихме към гарата и може би към някое кафене, където да хапнем, майка ми подпъхна ръка под моята и си продължихме така, ръка за ръка като влюбена двойка, с лека стъпка, сходни на височина, а токчетата й в онзи ден тряскаха и отекваха по стените на къщите от двете страни на улицата. Сякаш законите на гравитацията вече не важаха. Сякаш танцувахме, помислих си аз, макар никога през живота си да не бях танцувал.
Никога повече не сме ходили по този начин. Когато се прибрахме в Осло, отново я налегна познатата тежест и си остана така до края на живота си. Онзи път в Карлста обаче вървяхме ръка за ръка по улицата. Новият ми костюм почти не се усещаше по тялото и следваше с лекота всяко мое движение. Вятърът продължаваше да вее вледеняващо между къщите откъм реката, а ръката ми бе отекла и ме болеше там, където ноктите бяха пробили кожата, когато стиснах тъй здраво юмрук, и въпреки това точно в онзи миг всичко ми се виждаше прекрасно. Костюмът бе чудесен, градът беше приятен за разхождане по павираната улица, а и нали ние сами решаваме кога да боли.