Спяхме в таванската ми стаичка; на голям дюшек на земята. Жилищна криза, за която спомогна и снаха ми, винаги крива и наопаки: удари ключа на половината къща и обяви военно положение. Брат ми, слабоволев, измънка: нали я знаете — нервно болна е… Баща ми се тросна, като е нервно болна, що не сбърка — да се хвърли в Дунава; майка ми проплака: горкия Сашо, тя ще го погуби. И така си остана, но това е друг филм!
Донесохме с каруца чеиза: красив, светъл двукрилен гардероб и шкаф-витрина, купени със заплатите на Миленка. Обявиха ме за зет на Бор, където тя работи (като художник) до напреднала бременност; после не се върна, но винаги са ми помагали с чам за рамките на картините ми, а беше дефицитен.
Любов, любов — но гладен не се стои! Казват — птиченцето на късмета кацало на рамото на влюбените. Отвори се една кампанийна работа — предстоеше откриването на ТЕЦ — Русе, на държавно ниво, със съответните за тогава разни нагледни агитации. Трябваха шарении за ентусиазъм: лозунги, плакати, байраци. ТЕЦ голям, работа много! Пазарихме го с колегата — Пешо Фурната, верен семеен приятел. Проектирахме, съгласувахме — по разни инстанции; който не се е занимавал с такава дейност, не знае каква отрова е… Готвех се и за важната за мене тогава ОХИ’65 в София. Нямахме още коли — пари за таксита; камари бои; кофи с боза и винервайс; месеци наред украсявахме. Дето се вика: гостите по откриването влизаха вече от главния вход, ние се измъквахме от задния, недоспали и каталясали… Спечелихме; няма да забравя никога сумата; седемстотин седемдесет и седем лева. Като мина през счетоводството, си разделихме по двеста и шестдесет. Ще изкараме зимата, а напролет — нов късмет! Но, не би!
Зимата започна с големи студове и без сняг. После поотпусна, валяха дъждове и пак сви студ. Всичко беше като глечжосано от дебел пласт лед. Майка ми Люба, тогава шейсет и две годишна, отворила сутринта вратата, емоционално ахнала и — използвала десетината бетонни стъпала вместо пързалка. Счупени ребра, натъртен гръбнак и глава; и лошо строшен крак. Цялата в гипс, плачеше повече от яд, че внучето вече идва, а тя вместо да помага…
Не зная какво ми щукна, на гол тумбак — чифте пищови — донадихме и с парите от ТЕЦа купихме един от първите в Русе телевизори, сложих го в мамината стая, едновременно и хол, кухня и приемна, със заръката: Гледай, както си гипсирана, телевизия и бебе! (Сигурен съм, че като прочете горното, жена ми, в качеството си на консултант по текста, ще възрази, че Тя горе си е гледала бебето, а Ние — другите, плюс любопитни, невиждали телевизор, сме се забавлявали с румънска телевизия. Идеалната цел беше: Мама да гледа телевизор и бебе; а ние да хай-мануваме, както и сме го правили.
Сухата и ледена Нова година’65 изкарахме пред телевизора. Миленка се държеше юнашки. На трети — първия работен ден, събираха картините за София ОХИ’65. Започнаха и болките. От родилното отказаха линейка, не можела да се движи по леда.
Миленка с огромния корем, куфарчето с пелените и по-малката картина, аз с двете големи; да ме убиете сега — не мога да Ви кажа, как сме стигнали до Групата на художниците, на гърба на Театъра. Паветата и плочниците изглеждаха като през лупи; невероятни и страшни. На ъглите на Съдебната палата и сладкарница Тетевен имаше вихрушки и издуваха картините като платноходки, завъртаха ни… Колегите не се сетиха за къде сме тръгнали с куфарчето, не бивало в такова време да ходим на баня. Имахме още три-четири километра!
Следобеда, на трети януари, се появи на бял свят Люба — русо, красиво и ревливо бебе. Мама плака от щастие и с половин уста мрънкаше: Защо на моето име, майка, сега има толкова нови, красиви имена… Поляхме скромно събитието. На сутринта, заедно с почерпката за персонала и букет за Мамата, занесох писмо, което се пази още, с мацната съмнителна охрова боя, уж мостра, от гащетата на щастливия баща.
Като си прибирах стоката, научих, че с такова едро бебе, не се е разминало без кърпеж. И вместо да се почувства виновна, поне да се засрами и млъкне, дъщеря ни отвори едни уста, да реве… и други такива… та до днес…
Нещата тръгнаха на добре. Приеха ми картините за ОХИ’65; заваля сняг, натрупа; пекна зимно слънце. Уредихме колективно пътуване (по-евтинко), за откриването на изложбата. Беше на Гурко 1, а СБХ — в един апартамент на Московска 37.
От Катедралата, пъртината през снега за СБХ ми се съедини с тази на бай Дечко (Узунов):
— Ей, Русе, за много години! Къде се губиш? Идвам аз; откривам ТЕЦа — сега шейсет мегавата, подире, четиристотин, (поглежда ме хитро над очилата), нъл’ тъй, питам за тебе, няма те…