— От какво има да те спасявам?
— От смъртта.
— Никой още не се е откопчил от нея, Констанс.
— Не говори така! Не съм дошла тук, за да мра. Животът е вечен!
— Само в молитвите, Констанс, не и в действителността.
— Ти също ще живееш вечно. С твоите книги!
— Най-много да докарам до четирийсет.
— Не се подигравай с четирийсетте. Някои отдавна сме ги минали.
— Май имаш нужда от питие. Стой мирно.
Отидох и донесох половин бутилка газирано червено вино.
— Майчице! Какво е това?
— Мразя скоча, а това е евтин писателски бъркоч. Опитай.
Тя отпи и сгърчи лице.
— Да ме отровиш ли искаш? Бързо, дай нещо друго!
В миниатюрната ни баня открих плоско шишенце водка, пазена за дълги, самотни нощи. Констанс я сграбчи.
— Да си дойдем на думата — и течността забълбука в гърлото й.
— Ей, по-полека.
— Ти нямаш моите предсмъртни гърчове.
Надигна бутилката още един-два пъти, подаде ми я и се отпусна върху възглавниците със затворени очи.
— Бог е милостив. Искаш ли да чуеш за проклетото нещо, което ме подгони насам?
— Чакай малко. — Долепих бутилката вино до устните си и опънах дълга глътка. — Давай сега.
— Е — започна тя, — беше смъртта.
Втора глава
Започвах да съжалявам, че водката в шишенцето е привършила. Потръпвайки, усилих пламъка на малката газовата печка, претърсих долапа и намерих бутилка ликьор.
— По дяволите — простена Ратиган. — Това е тоник за коса. — Тя глътна от бутилката и махна с ръка. — Докъде бях стигнала?
— Как нещо те гонело.
— Да, но онова, от което бягах, е с мен.
Външната врата затрака на вятъра.
Аз я улових за ръката, докато тракането не престана.
После тя взе голямата си черна чанта, извади отвътре малка книга и ми я подаде с тресяща се ръка.
— Ето.
Прочетох: Телефонен указател на Лос Анджелис, 1900 г.
— О, боже — прошепнах.
— Знаеш ли защо съм го донесла? — попита тя.
Прелистих от буква А, през Г-тата и Е-тата до О, Т, и сетне до края — имена, имена от отдавна забравени години, купища от имена.
— Помисли малко — каза Констанс.
Започнах отначало. А, като Александър и Албърт, Б, като Бъроуз, Е, като…
— Май се досещам — промълвих. — Годината е 1900. А сега сме 1960-та. Погледнах Констанс, пребледняла под вечния си летен тен. — Тези хора… само малцина от тях са още живи. — Взрях се отново в имената. — Няма смисъл човек да се обажда на повечето от тези номера. Това е…
— Какво?
— Книга на Мъртвите.
— Право в десетката!
— Книга на Мъртвите — повторих. — Египетска. Прясно извадена от гробницата.
— Още лепнеща — потвърди Констанс.
— Изпрати ли ти я някой? — попитах. — Имаше ли бележка?
— Не е задължително да има бележка, нали?
— Не — продължих да разгръщам аз. — След като почти всички тук са си отишли, посланието явно е…
— Че и аз скоро ще ги последвам.
— И ще бъдеш последното име върху тези страници на мъртвите?
— Да.
Усилих още малко печката, но по гърба ми отново полазиха мравки.
— Ама че ужасна постъпка.
— Наистина ужасна.
— Телефонни указатели — промърморих тихо. — Маги казва, че я избива на сълзи от тях, но естествено, всичко зависи от указателя.
— Зависи, и още как. Има и още… — Тя бръкна пак в чантата и ми подаде втора малка черна книжка. — Разгледай и това.
От вътрешната страна на корицата беше изписано „Констанс Ратиган“ и нейният адрес на плажа. Отворих на първата страница. Там имаше само А-та.
„Абрамс, Александър, Алсъп, Алън.“
Продължих нататък.
„Болдуин, Брадли, Бенсън, Бъртън, Бъс…“
Усетих как по пръстите ми пролазва хлад.
— Това не са ли все твои приятели? Чувал съм имената.
— И…?
— Мисля, че ако не всички, то поне повечето от тях са погребани тук, във „Форест Лоун“1. И сякаш са изровени сега. Това е като гробищен регистър.
— И то по-лош от телефонния указател.
— Защо?
— Преди години го дадох на една холивудска благотворителна организация. Сърце не ми даде да изтрия имената. А мъртвите все се трупаха. Накрая останаха само неколцина живи. Във всеки случай, подарих този тефтер, а ето, че сега той се върна. Намерих го вечерта, като се прибирах от плажа.