— Плувала си в това време?
— Дъждът не ме плаши. Но още щом отворих портата, заварих тези неща да се мъдрят на двора.
— Някаква бележка?
— Не, но именно мълчанието им казва всичко.
— Божичко. — Взех стария указател в едната си ръка и тефтера с имена и телефони на Ратиган в другата. — Две почти завършени Книги на Мъртвите.
— Да, почти — отвърна Констанс. — Виж тук, тук, а също и тук.
Тя ми показа три имена на различни страници, всяко оградено с червено мастило и с нарисувано кръстче отстрани.
— Трима души — рекох. — Има ли нещо по-специално в тях?
— Да има. Че още не са умрели. Поне доколкото знам. Но са отбелязани с кръстчета, което означава какво според теб?
— Че предстои да умрат? Следващите поред?
— Да… не, нямам представа и точно това ме плаши. Виж.
Нейното собствено име, малко по-нататък, също бе оградено с червено и имаше кръстче.
— Книга на Мъртвите, плюс списък на онези, които скоро ще ги последват?
— Какво е усещането да я държиш в ръка?
— Студено — казах. — Ужасно студено.
Дъждът трополеше по покрива.
— Кой би искал да ти причини това, Констанс? Идват ли ти наум имена?
— По дяволите, хиляди. — Тя замълча, пресмятайки. — Ще повярваш ли, че излизат към деветстотин? Плюс-минус десетина.
— Толкова много заподозрени?
— Нищо не е, като ги разхвърляш на трийсет години.
— Нищо ли? — извиках аз.
— Но те стояха на опашки на плажа.
— Можела си да не ги каниш у вас.
— Когато всички крещяха името ми?
— Не е бивало да ги слушаш.
— Какво е това, баптистка проповед?
— Извинявай.
— Както и да е. — Тя глътна последното съдържание на бутилката и направи гримаса. — Ще ми помогнеш ли да открия този кучи син, или синове, ако двете Книги на Мъртвите са изпратени от две различни откачалки?
— Не съм детектив, Констанс.
— Аз пък си мислех, че виждам тъкмо теб, качен на катедралата „Нотр Дам“2 във „Финикс Студиос“, заедно с Гърбушкото… Няма ли да помогнеш на мама?
— Нека преспим, да обмислим нещата.
— Никакво спане тази вечер. Дай прегръдка. Е, до скоро…
Тя се изправи с двете си Книги на Мъртвите, прекоси стаята и отвори вратата към черната нощ, където поройният дъжд и вълните разяждаха брега.
— Чакай! — извиках след нея. — Ако ще ти помагам, ще имам нужда от тях!
— Това се казва добро момче. Да се гушнем в леглото? Но без гимнастики.
— Нямах това предвид, Констанс…
Трета глава
В три без петнайсет сутринта, в разгара на мрачната буря, чудовищна мълния се заби точно зад бунгалото. Земята се раздра и мишките замряха в стените.
— Спасете ме! — извика Ратиган и се изправи сред завивките.
— Констанс — взрях се аз в тъмното. — На кого говориш? На себе си, на Бог, или на мен?
— На който слуша.
— Ние всички сме тук.
Тя се отпусна в прегръдките ми.
Телефонът звънна точно в три — часът, в който всички души умират, ако им е дошъл редът.
Вдигнах слушалката.
— Кой е с теб в леглото? — попита Маги от далечните земи, където нямаше дъждове и бури.
Хвърлих поглед към загорялото лице на Констанс, където лятната плът бе опъната над белия череп.
— Никой — отвърнах.
И това беше почти самата истина.
Четвърта глава
В шест часа утрото сигурно беше някъде навън, но не се виждаше от плътната пелена дъжд. Мълниите още бляскаха и правеха снимки на прибоя, удрящ се в брега.
Една особено ярка освети стаята ми и аз се пресегнах към другата половина на леглото, но тя беше празна.
— Констанс!
Входната врата беше като изход към сцена, дъждът барабанеше по килима, а двете книги, голямата и малката, бяха оставени на прага, за да ги намеря.
— Констанс — извиках пак тревожно и се огледах.
Поне си е облякла роклята, мина ми през ума.
2
Става дума за филма „Гърбушкото от Нотр Дам“ (1982) по романа на Виктор Юго „Парижката света Богородица“. — Бел.ред.