Набрах номера й. Тишина.
Навлякох дъждобрана и закрачих покрай плажа, заслепяван от дъжда. Стигнах подобната й на арабска крепост къща, ярко осветена отвътре и отвън.
Но никъде не се забелязваше движение.
— Констанс! — изкрещях.
Светлините не трепнаха, нито тишината.
Гигантска вълна се стовари върху пясъка.
Потърсих да видя следите й, влизащи в океана.
Такива нямаше.
Слава богу, помислих си. Но от друга страна, дъждът можеше и да ги е отмил.
— Добре, както искаш — викнах.
И си отидох.
Пета глава
По-късно през деня се отправих по пътеката, виеща се сред джунгла от тропически дървета и дива азалия, с два пакета от по шест бири в ръце. Почуках на резбованата в африкански стил врата на Кръмли и изчаках. Почуках пак. Тишина. Оставих единия пакет върху изтривалката и се отдръпнах.
Мина време колкото за десетина вдишвания, после вратата се открехна, пожълтели никотинови пръсти сграбчиха пакета и го вкараха вътре. Резето щракна отново.
— Кръмли! — изкрещях и изтичах до вратата.
— Махай се — отвърна глас отвътре.
— Кръмли, аз съм, Лудият. Пусни ме да вляза.
— Няма начин — отвърна гласът на Кръмли, вече леко влажен от първата бира. — Жена ти се обади.
— По дяволите — рекох си тихо.
— Каза, че всеки път, когато те остави сам, започваш да се въргаляш в тор, по възможност в компанията на джуджета-лесбийки.
— Не е казала такова нещо!
— Виж, Уили, аз не съм първа младост и вече ми е минало времето за подобни изпълнения. Затова просто остави и втория пакет бира и се благодари, че имаш свястна жена.
— По дяволите — изръмжах пак.
— Каза още, че ако не минеш на пост и въздържание, щяла да се прибере по-рано.
— И като нищо ще го направи.
— Нищо не разваля купона така както жена, прибрала се по-рано. — Чакай — той пак надигна бирата зад вратата. — Не бой се, Уилям, всичко е наред, но не ме занимавай повече.
Оставих втория пакет бира, закрепих отгоре му телефонния указател и тефтера на Ратиган и се оттеглих.
Почаках доста, преди ръката да се покаже отново. Тя опипа книгите, сякаш четеше брайлово писмо, бутна ги настрани и сграбчи бирата. Продължих да гледам. Най-сетне вратата се отвори пак. Любопитна, ръката опипа книгите и ги придърпа вътре.
— Добре! — извиках.
Добре, помислих си. Сега, ако имам късмет, до час може и да се обади!
Шеста глава
След един час Кръмли се обади.
Но не ме нарече Уилям.
— Добре, посерко — каза, — наистина знаеш как да зарибиш човека. Каква е историята с тия проклети Книги на Мъртвите?
— Защо ги наричаш така?
— Виж, аз съм роден в погребално бюро, отрасъл съм в гробище и съм съзрял в Долината на царете край Карнак — не помня в долен Египет ли беше, или в горен. Понякога нощем сънувам, че съм балсамиран. Кой не би разпознал една мъртвешка книга, когато му я сервират заедно с бирата?
— Добрият стар Кръмли — рекох.
— Не се бъзикай с мен. Щом затворя, се обаждам на жена ти.
— Недей!
— Защо?
— Защото… — спрях, преглътнах конвулсивно и изтърсих: — Имам нужда от теб!
— Дрън-дрън.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух — изпъшка той. — Да те вземат мътните.
— Най-сетне. Чакай ме пред къщата на Ратиган. Около залез-слънце. Когато разни неща излизат от морето.
— Разбрах.
И той затвори, преди да успея да добавя нещо.
Седма глава
Всичко трябва да се прави нощем, там е целият номер. Не по пладне — тогава слънцето е твърде ярко, а сенките изчакват. Небето гори и нищо не смее да помръдне. В облените от светлина неща няма нищо забавно. Виж, мракът е друго нещо — тогава сенките под дърветата повдигат поли и започват безмълвно да се плъзгат. Вятърът се събужда. Листата падат. Стъпките отекват. Гредите и дъските скърцат. От крилата на ангелите по надгробните камъни се сипе прах. Силуетите се извисяват като гарвани. А преди изгрев уличните светлини умират и градът за кратко ослепява.
Тогава започват всички добри мистерии, всяко приключение. Утрото сякаш никога няма да настъпи. Всеки е стаил дъх, за да опази тъмнината, да задържи ужаса, да прикове сенките.