— Съжалявам.
— Няма какво да съжаляваш най-великия режисьор в историята на киностудия „УФА“. — Той втикна святкащия си монокъл на мястото му.
— Какво искаш сега? — попита. — Да се обадя на Кръмли и да го повикам да те измъкне от тази дупка? Търсиш си белята като някой пощръклял пубертет.
— Не съм пубертет.
— Така ли? А защо тогава си клекнал тук, да се пребиеш подобно на някой от ония будали, дето скачат от скалите в два пръста дълбочина? Давай, троши си врата, удави се в боклука!
— Кажи на Кръмли да влиза в отвора на канала откъм морето и да ме пресрещне по пътя. Ако види Констанс, да я сграбчи. Ако види мен, да ме сграбчи още по-бързо.
Фриц затвори едното си око и се прицели в мен с другото, бълвайки презрение изпод лещата си.
— Ще приемеш ли един съвет от режисьор, лауреат на награди от Академията?
— Какъв?
— Бягай бързо. Дори да се блъснеш в нещо, не спирай. Каквото и да има там долу, няма да успее да те вкопчи, ако тичаш! А видиш ли нея, кажи й да тича подире ти. Ясно?
— Ясно!
— А сега върви да мреш като куче. Или… — добави той, мръщейки вежди — да живееш като твърдоглавец, минал през ада.
— Значи, среща на брега?
— Аз няма да съм там.
— Ще бъдеш, и още как!
Той се обърна към вратата на подземието и към Хенри.
— Ти искаш ли да последваш този идиот? — изрева.
— Не.
— Да не се боиш от мрака?
— Аз съм мракът! — каза Хенри. После двамата изчезнаха.
Редейки немски проклятия, аз се спуснах към мъглите, дъждовете и шепотите на нощта.
Четирийсета глава
Изведнъж се оказах в Мексико през 1945-а. Рим през 1950-а.
Катакомби.
Интересното при тъмнината е, че можеш да си представяш на воля мумии, наредени от стена до стена, изтръгнати от ковчезите си, защото не са могли да си платят погребалната такса.
Или пирамиди от черепи, белеещи край камарите от струпани кости като топки за поло, чакащи да ги затъркаляш със стика из полето.
Тъмнина.
И аз, хванат на кръстопътя между вечния здрач на Мексико и вечността, стаена под Ватикана.
Тъмнина.
Вдигнах очи към стълбата, водеща към безопасността — към слепия Хенри и към сърдития Фриц. Но те отдавна си бяха тръгнали и вече се намираха отвъд, при светлината и откачалките пред театъра на Грауман.
Чувах блъскането на прибоя, подобно на гигантско сърце, петнайсет километра надолу по течението. Там също бе безопасно. Но между мен и соления нощен вятър се простираха петнайсет хиляди метра мъждеещ бетонен под.
Косата на тила ми се изправи, защото…
Един блед мъж тътреше крака насреща ми.
Нямам предвид, че беше точно сакат, но имаше нещо странно в цялата му фигура, в лактите и коленете, в начина, по който се олюляваше главата му, а ръцете висяха отстрани като застреляни птици. Погледът му ме смрази.
— Аз те познавам — извика.
Изпуснах фенерчето.
Той го сграбчи и възкликна:
— Какво правиш тук долу? — Гласът му отекна в бетонните стени. — Ти не беше ли…? — И той каза името ми. — Разбира се, че си ти! Какво, търсиш да се скриеш ли? Смяташ да поостанеш? Добре дошъл, ако е така. Виж какво местенце си имаме тук. — Бледата му призрачна ръка описа дъга с фенера ми. — Тук съм не помня откога. Слязох уж да поразгледам, а никога повече не се върнах. Имам куп приятели. Искаш ли да те запозная?
Поклатих глава.
— Твоя работа. Ще кажеш, за какво са ми някакви подземни нещастници?
— Откъде знаеш името ми? — попитах. — Да не сме ходили заедно на училище?
— Значи не помниш? Да те вземат мътните!
— Харолд? — предположих. — Рос?
Тишина, като изключим някакви далечни капки.
Добавих още имена. В очите ми избиха сълзи. Ралф, Сами, Арнолд, все стари училищни другари. Гари и Филип, те заминаха на война, за бога.
— Кой си ти? Кога съм те познавал?
— Никой никога не познава когото и да е — каза той, отстъпвайки назад.
— Добри приятели ли сме били?
— Винаги съм знаел, че ти ще се справиш. И че аз ще се изгубя — долетя гласът му от километър разстояние.