Какво? Почти ми идваше на езика. О, боже, какво беше това? И тогава откъм далечното море нахлу бурен порив на вятър, напоен с мирис на сол и грохот на гръмотевици.
— Ти! — извиках аз. — Ти!
И всички светлинки угаснаха със стон, оставяйки след себе си пълен мрак.
Аз извиках името й, но единственият отговор бе порой от викове и лавина от тропот на препускащи нозе.
Посред рева, гълчавата и суматохата нечия мека плът допря ръката ми, лицето ми, коляното ми и след това изчезна, а аз отново креснах:
— Ти! Ти!
После настъпи огромен водовъртеж, като хиляди воденични улеи от тъмнина, от която един-единствен пламък блесна край устата ми и един от странните зверове изруга при вида ми с думите:
— Ти я подплаши! Ти!
Безброй ръце се протегнаха да ме сграбчат, докато не политнах назад.
— Не! — извиках и се втурнах слепешката, молейки се да е към морето, а не по посока на призраците.
Препънах се и паднах. Фенерчето ми полетя по пода. Господи, помислих си, ако сега го изгубя…
Запълзях на ръце и колене, молейки се да го напипам.
Накрая пръстите ми се сключиха около него и това възкреси тялото ми, изправи ме отново на крака. Олюлявайки се под напора на стихията отзад, се понесох в пиянски бяг. „Само не падай, дръж се!“ си повтарях, уловил се за лъча светлина като за спасително въже. Дали им се отскубвах, дали приближаваха, какво ли чакаха останалите? Сърцето ми щеше да изхвръкне.
И в този момент тунелът се разцепи от най-славния звук. Отпред изникна зарево като изгрев пред портите на рая, последвано от тръбата на автомобилен клаксон. Кола!
Хора като мен мислят в кинокадри, угасващи за миг, но пронизителни като блясъка на мълния. Филм на Джон Форд, мина ми през ума. Долината Монюмънт Вали! Индианците напират, но ето, че идва проклетата кавалерия!
Защото пред мен, носейки се с пълна газ откъм морето, бе моето спасение, старата таратайка. На предната седалка, полуизправен, се виждаше Кръмли. Ругаейки с най-грозните думи, които бе изричал, проклинайки ме с най-долните проклятия, но все пак щастлив, че ме е открил — и същевременно пръскащ се от яд заради поредната ми изцепка.
— Не ме убивай! — извиках. Колата наби спирачки пред мен.
— Не и докато не се измъкнем оттук! — изкрещя той. Тъмнината, пронизана от фаровете, отстъпи назад. Стоях като вцепенен, докато той размахваше ръце, пръскаше слюнки и свиреше с клаксона, заслепен от ярост.
— Имаш късмет, че скапаната кола успя да влезе в тунела! Какво става?
Аз се взрях в мрака зад гърба си.
— Нищо.
— Е, тогава няма нужда да те качвам! — Той наду газта.
Аз скочих и се приземих върху седалката с такъв размах, че шасито изстена.
Кръмли ме улови за брадичката.
— Добре ли си?
— Вече да.
— Ще трябва да излизаме на заден.
— На заден? — извиках. Сенките започваха да се надигат. — С шейсет километра в час?
— С осемдесет! — очите му се взираха в мрака. — Сачел Пейдж17 казва: „Никога не поглеждай назад, не знаеш какво те дебне там.“
Дузина фигури се откроиха в светлината.
— Давай! — изкрещях.
И ние тръгнахме…
Със сто километра в час, на заден ход.
— Хенри се обади — изкрещя Кръмли. — Каза, че си глупав марсианец и къде да те открия!
— Хенри — промълвих.
— А после се обади Фриц! Каза, че си два пъти по-глупав, отколкото смята Хенри!
— Така е! По-бързо!
По-бързо.
Вече можех да чуя прибоя.
Четирийсет и първа глава
Най-сетне излязохме на открито. Аз се озърнах наоколо и възкликнах:
— О, боже, погледни!
Кръмли погледна.
— Това е къщата на Ратиган, само на сто метра оттук. Как не сме забелязали досега, че тунелът излиза толкова близо до нея?
— Просто никога преди не сме използвали отводнителната тръба като Шосе 66.
— Но щом ние успяхме да дойдем от театъра на Грауман, значи и тя спокойно е могла да ходи по същия път дотам.
— Само ако съвсем й е хлопала дъската. Но от друга страна, тя си беше луда за връзване. Виж тук.
По пясъка личаха десетина тесни, криволичещи следи.