— Който ще свидетелства задочно.
— Да. Следващият е за Кралица Калифия, също напуснала този свят, заедно със своята хиромантия и френология. — Не спирах да обикалям. — Трети стол — отец Ратиган. Четвърти — операторът от висините на театъра на Грауман. Пети — Дж. У. Брадфорд, известен още като Талула, Гарбо, Суонсън, Колбер. Шести — професор Куикли, познат като Скрудж, Никълъс Никълби, Ричард Трети. Седми стол — аз. Осми стол — Констанс.
— Чакай малко. — Кръмли стана и закачи значката си върху ризата ми.
— Нима ще стоим тук — каза Фриц — и ще слушаме тази четвърторазредна мелодрама…
— Махни тоя монокъл — прекъсна го Кръмли.
Фриц прибра монокъла.
— Е, младши, готови сме — обяви Кръмли.
Аз минах зад столовете.
— Като за начало, аз съм Ратиган, която тича под дъжда с двете Книги на Мъртвите. Някои от тях вече са умрели, а други тепърва ще умрат.
Сложих двете книги върху стъкления плот на масичката.
— Вече всички знаем, че Куикли, в пристъп на носталгична лудост, е изпратил едната от тях, с целия й набор от мъртъвци, за да уплаши Констанс. И тя побягва от своето минало, от спомените за бързия си, безразсъден и разрушителен живот.
— Веднъж да кажеш нещо смислено — подхвърли Кръмли.
Аз млъкнах.
— Извинявай — каза той.
Взех втората книга, с по-личните и по-скорошни контакти на Ратиган.
— Но я си представете за миг, че Констанс, под влияние на шока, се е оплела в миналото си, в старите си загуби и скърби и е решила, че за да се справи с него, трябва да го унищожи малко по малко, човек по човек. Представете си, че сама е заградила имената с червено, а после е забравила?
— Да бе — въздъхна Кръмли.
— Оставете идиота да си излее душата. — Фриц Уонг пъхна монокъла обратно в окото си и се преведе напред. — И така, Ратиган тръгва да убива, осакатява или най-малкото да сплашва своето собствено минало, ja? — попита той с тежка германска угриженост.
— Нямаш търпение за следващата сцена ли? — отвърнах.
— И… екшън! — изкомандва Фриц, подсмихвайки се.
Застанах зад първия празен стол.
— Ето ни сега в края на старата железница, навръх Маунт Лоу.
Фриц и Кръмли кимнаха, виждайки мумията, увита във вестникарски заглавия.
— Чакай малко. — Слепият Хенри присви очи. — Добре, вече и аз съм там.
— Тук е първият й съпруг, нейната първа голяма грешка. Тя се качва в леговището му, за да задигне вестниците, в които са подредени старите й самоличности. Грабва ги, както направих и аз, и надава един прощален крясък. Дали е бутнала купчините, причинявайки лавината, или само е извикала, кой знае? Тъй или иначе, някогашният ватман на Маунт Лоу остава погребан под пороя от лоши новини. Как ви се вижда дотук?
Погледнах към Кръмли, който примлясна в знак на съгласие. Фриц също нямаше нищо против. Хенри долови това и даде и своето одобрение.
— Стол номер две. Бънкър Хил. Кралица Калифия. Предсказател на бъдещето, застраховател на съдби.
Улових се за облегалката така, сякаш щях да тикам слон върху ролкови кънки.
— Констанс крещи пред вратата й. Калифия е станала жертва на убийство не повече от онази египетска реликва от Маунт Лоу. Че Ратиган я е навикала, това е ясно — искала е тя да си вземе обратно всички онези нескопосани предсказания, които са начертали бъдещето й. Калифия е разгънала папирусната пътна карта, а Констанс я е последвала, сляпа като прилеп — извинявай, Хенри, изплъзна ми се от езика. Дали гадателката е излъгала? Не! Било ли е бъдещето й блестящо? И още как. Но сега, в края на играта, Констанс е искала да даде на заден ход. И Калифия е щяла да й угоди, да й наприказва нови лъжи и да продължи да живее, но от тревога се търкулва по стълбите към своя гроб. Покосена не от убийство, а от собствената си паника.
— Толкова за Калифия — подхвърли Кръмли, мъчейки се да прикрие задоволството си.
— Трета сцена, първи дубъл — каза Фриц.
— Трета сцена, първи дубъл, стол номер три — поместих се аз. — Това тук е изповедалнята на „Света Вибиана“.
Фриц приседна по-наблизо, святкайки с монокъла си като фар по посока на малката ми импровизирана сцена, и ми кимна с глава да продължа.
— Пред вас е любящият брат на Ратиган, който се мъчи да я насочи по нелекия път на добродетелта. Всеки път, когато Калифия е казвала „наляво“, той е казвал „надясно“, докато след години на караници и тежки грехове най-сетне я е изхвърлил от църквата. Но тя се е върнала обратно, беснееща, искаща опрощение, крещяща и настояваща — пречисти ме, прости ми, аз съм твоя плът и кръв, поддай се, отстъпи. Но той е закрил ушите си с ръце и й е закрещял в отговор — и неговите викове, а не нейните, са го поразили до смърт.