— Вземай парите и бягай — посъветва ме Хенри.
— Кръмли, според теб да приема ли предложението?
— Версията ти е бездарна, но като за филм става — рече той.
— Какво, значи не ми вярваш? — извиках.
— Никой не може да е толкова чалнат, колкото ти току-що описа.
— Мили боже, защо ли стоя тук и си изливам душата пред вас. — Отпуснах се безсилно на стола си. — Не искам да живея повече.
— Напротив, искаш. — Фриц се бе привел напред, драскайки усърдно върху лист хартия. Явно описваше въпросните петстотин на седмица. Когато приключи, хвърли отгоре и една петдоларова банкнота.
— Ето ти и първата десетминутна заплата!
— А ти ми вярваш донякъде, така ли? Не. — Бутнах листа встрани. — Поне един от всички тук трябва да схваща идеята ми.
— Аз — рече един глас.
Всички погледнахме слепия Хенри.
— Подпиши договора — допълни той, — но го накарай да декларира, че вярва на всяка твоя дума!
Аз се поколебах, после взех и допълних своята клауза.
Фриц подписа, мърморейки.
— Дяволите да я вземат тая Констанс! — изръмжа. — Цъфва на вратата ти и ти се хвърля като някаква проклета змия. Че кой го е грижа дали ще се убива, или не? От къде на къде ще тича нагоре-надолу с телефонните си указатели да издирва всички онези глупави хора, които сама е изкусила под дървото? Ти би ли се уплашил от някакви си тефтери? Не, разбира се! Трябва да има друга причина, за да я накара да тича, да търси. Мотивация. Иначе защо ще си дава целия този зор, за да получи какво? Чакай малко.
Фриц спря, лицето му отведнъж пребледня, а после бавно взе да възвръща цвета си.
— Не. Да. Не, не може да бъде. Не. Да. Разбира се!
— Какво се разбира, Фриц?
— Много се радвам, че говоря сам на себе си. Радвам се, че се слушам. Някой друг чува ли ме?
— Още нищо не си казал, Фриц.
— Добре, тогава ще продължа да си говоря, а вие подслушвайте, ja?
— Ja — отвърнах аз.
Фриц ме простреля в сърцето с поглед. После угаси раздразнението си с глътка мартини и продължи.
— Преди месец или може би два, тя ми се метна на бюрото, дишайки тежко. Вярно ли било, проплака, че започвам нов филм? Филм все още без заглавие? „Ja,“ отвърнах. „Да, може би.“ „И в него ще има роля за мен, нали?“ казва тя, пълзейки по раменете ми, по скута ми. „Не, не“, викам й. „Да, да, ща има, трябва да има. Кажи ми, Фриц, какво ще играя?“ Изобщо не биваше да й казвам. Но го направих, бог да ми е на помощ!
— Какъв беше филмът, Фриц?
— „Това, което планирам, не ти е по силите“, казвам й.
— Хайде де, изплюй камъчето, какъв беше филмът?
Фриц ме игнорира, взирайки се през монокъла си в звездното небе, все така говорейки на себе си, докато ние подслушвахме.
— „Не е лъжица за твоята уста“, обяснявам й аз, а тя плаче: „Моля те, моля те, пробвай ме.“ „Констанс“, отвръщам, „това е нещо, което не можеш да бъдеш, нещо, което никога не си била“. — Фриц отпи дълга глътка от чашата си. — „Орлеанската дева“.
— Жана д’Арк!
— „О, господи“, тръшка се тя, „Жана д’Арк! Аз трябва да я изиграя, дори ако това е последната роля в живота ми, ще го направя!“
Ще го направя! Ехото го повтори.
Орлеанската дева!
Вопъл прозвуча в ушите ми. Звук на дъжд. На течаща вода.
Дузина огънчета от запалки проблеснаха, осветявайки коленичилата, плачеща жена.
„Без моите гласове аз съм загубена! Камбанен звън слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове!“
А подземната публика възкликна в един дъх: Жана.
Жана д’Арк.
— Фриц — извиках, — давай, кажи го още веднъж!
— Кое, Орлеанската дева?
Аз скочих, събаряйки шезлонга.
Фриц продължи:
— „Констанс“, обяснявам й, „твърде късно е“. А тя: „Никога не е твърде късно.“ „Слушай“, казах тогава, „ще ти дам един тест. Ако го преминеш, ако изиграеш сцената в пиесата “Света Йоанна" на Бърнард Шоу… невъзможно е, но ако успееш, ще получиш ролята." Тя направо се разпадна. „Чакай“, проплака. „Умирам! Чакай, ще се върна.“ И после избяга.
— Фриц, знаеш ли какво каза току-що? — попитах.
— Да, по дяволите. „Света Йоанна“.