— Нима не разбираш? Ние сме се подвели по това, което е извикала пред отец Ратиган. „Аз ги убивам, убивам ги! Помогни ми да ги довърша!“ Решихме, че е имала предвид стария Ратиган на Маунт Лоу, Кралица Калифия на Бънкър Хил, но нищо подобно, тя не е убивала тях, искала е помощ, за да убие Констанс!
— Как, как, я повтори? — каза Кръмли.
— „Помогни ми да убия Констанс“, това е бил смисълът на думите й. Защо? Заради Жана д’Арк! Това е отговорът. Тя е трябвало да получи ролята. И през целия този месец се е подготвяла за нея. Прав ли съм, Фриц?
— Само момент, да си забърша монокъла. — Той го забърса и се вторачи в мен.
— Фриц, чуй ме! Тя не е подходяща за ролята. Но е имало само един начин да се превъплъти в нея!
— Че кажи го де, стига си усуквал!
— Трябвало е да се махне от теб, да се върне назад, да огледа подробно и строго живота си. Да убие едно по едно всичките си минали „аз“, да положи в гроба всички призраци, тъй че когато нито една от предишните Констанс вече не съществува, да се яви на теста и едва тогава, може би, да получи ролята. Това е бил големият й шанс, защото никога в живота си не е играла нещо подобно. И единственият начин да го стори е бил като погуби миналото си. Сега разбираш ли? Това трябва да е отговорът за необяснимите случки от изминалата седмица, за срещите й с всички тези хора, за нейните появявания и изчезвания.
— Не, не — каза Фриц.
— Да, да — настоях аз. — Обяснението е било пред очите ни, но ми просветна едва когато каза името. Жана д’Арк е идеалът за всяка жена, живяла някога под слънцето. Невъзможна мечта. Недостижима.
— Проклет да съм.
— О, не, Фриц! Ти си благословен! Ти откри разковничето! Сега, ако открием Констанс и й кажем, че може би има някакъв, макар и малък шанс… — Гласът ми пресекна. — Фриц — казах, — отговори ми.
— Какво?
— Ако тя внезапно се появи като Орлеанската дева, ако по някакъв странен начин се промени, стане невероятно млада, ще й дадеш ли работата?
— Не ме насилвай, момче — намръщи се той.
— Не те насилвам. Но помисли. Имало ли е някога време, когато тя да е можела да играе Девата?
— Да — каза след секунда Фриц. — Някога, но не сега!
— Изслушай ме. Представи си, че като по чудо това време се върне. Остави миналото й настрана, все едно че пред теб отново стои жената, която навремето си познавал. Ако тя те помолеше, щеше ли да й дадеш ролята?
Той взе чашата си с нерешителен вид, пресуши я, напълни я отново от кристалната гарафа и най-сетне произнесе:
— Кой знае, може би. Няма ли да престанеш най-сетне!
— Виж — казах, — ако успеем да открием онази Констанс и тя те помоли, няма ли да склониш, поне да допуснеш, че има някакъв шанс?
— О, боже — изръмжа той. — Сигурно! Не! Не знам!
— Фриц!
— Не ми крещи, по дяволите! Добре, да! Но „да“ с особено мнение.
— Ето, чудесно! Отлично! Сега, само ако имаше начин…
Погледът ми неволно се плъзна покрай брега, по посока на далечния вход на канала. Сетих се да го прикрия, но твърде късно.
Както Кръмли, така и Фриц вече го бяха забелязали.
— Е, младши вече знае къде е Медея — каза Кръмли.
Да, помислих си. Наистина знам. Но я подплаших с вика си!
Фриц фокусира монокъла върху тунела, откъдето бяхме излезли.
— Там ли ходихте на разходка?
— Да, благодарение на ей този юнак тук — каза Кръмли.
— Аз само се возех — рекох виновно.
— Как ли пък не. Изобщо не е бивало да се завира във вонящата дупка. Вероятно е открил Ратиган, а после я е изгубил отново.
Вероятно, помислих си. Да, вероятно!
— Колкото до вонящата дупка — произнесе умислено Фриц, — дали е възможно просто да си тичал в погрешна посока?
— Какво? — зяпнах аз.
— Тук, в щуравия Холивуд, отточните тръби се разклоняват във всички посоки. Винаги има повече от една, по която да хванеш.
— Север, юг, запад и… изток — изрекох бавно. Не е лесно да изречеш „изток“ бавно, но аз го направих.
— Изток! — извика Фриц. — Ja, ja, изток!
Ние пребродихме мислено хълмовете и се спуснахме надолу отвъд тях, към Глендейл. Никой не ходеше в Глендейл, освен ако…
Ако не беше мъртъв.
Фриц нагласи монокъла в свирепото си дясно око и се зае с рядко язвителна усмивка да изучава източния хоризонт.