— Мамка му, от това ще стане грандиозен финал. Дори няма нужда от сценарий. Да ти кажа ли къде е Ратиган? Ето там! Зарила се е в земята!
— Какво е направила? — попита Кръмли.
— Ратиган, хитрата бърза лисица. Зарила се е в земята. Уморена, засрамена от всичките си животи! Решила е да ги загърне в един последен килим на Клеопатра, да ги направи на руло, да ги депозира в банката на Вечността. Кадърът постепенно се затъмнява. Край на прожекцията. Земя там колкото искаш.
Той ни накара да чакаме, преди накрая да произнесе:
— „Форест Лоун“.
— Фриц, но това е гробище!
— Кой е режисьорът тук? Ти си взел грешната посока, към открития въздух, морето, живота. Ратиган се е упътила на изток. Смъртта я е зовяла с две дузини имена. А тя й е отвърнала само с един глас.
— Ама че тъпотия! — каза Кръмли.
— Ти пък си уволнен — сряза го Фриц.
— Изобщо не съм бил наеман. И какво следва оттук нататък?
— Да вървим, за да докажем, че съм прав!
— Значи според теб Ратиган е слязла в канала и после пеша или с някакво превозно средство е потеглила на изток?
— Именно. Така бих го снимал аз. Великолепен сюжет!
— Но защо ще ходи във „Форест Лоун“? — протестирах плахо, допускайки, че може би аз съм я пратил там.
— За да умре! — рече триумфиращо Фриц. — Вземи да прочетеш разказа на Лудвиг Бемелманс18 за оня старец, който се споминал, сложил си запалена свещ на главата, окичил си цветя на шията и сам се упътил да легне в гроба, като единствен участник в собственото си погребение! Констанс е сторила същото. Отишла е да умре за последен път. Е, да паля ли колата? Кой идва с мен? И по шосето ли ще ходим, или ще хванем напряко през канала?
Погледнах Кръмли, той погледна мен, после и двамата погледнахме слепия Хенри. Той долови взора ни и кимна.
Фриц вече беше поел, отнасяйки със себе си водката.
— Е, водете — каза Хенри. — Пускайте от време на време по някоя псувня, колкото да се ориентирам.
Тримата се качихме в старата таратайка на Кръмли, а Фриц отпред наду клаксона и отпраши.
— Добре, добре, шваба такъв! — извика Кръмли и завъртя ключа. — После защо имало пътна агресия.
Пред входа на канала той спря и се обърна към мен.
— Е, умнико, кое избираш — пътя през Дантевия ад, или по Шосе 66?
— Чакай малко да помисля.
— О, не, не може да бъде! — възкликна той.
Фриц беше изчезнал. Огледахме целия плаж, но колата му не се виждаше никъде. После се обърнахме надясно и там, отдалечаващи се бързо в мрака, мъждееха две червени светлинки.
— Проклетият глупак е тръгнал през канала! — кресна Кръмли.
— А ние какво ще правим?
— Нищо. Просто ей това! — Той даде газ, изви рязко волана и също се метна в черния отвор.
— Това е безумие — извиках.
— И още как. Дръж се здраво.
— Радвам се, че не мога да видя това — обади се от задната седалка Хенри, говорейки на вятъра в лицето си.
Носехме се с пълна скорост под земята, по посока вътрешността на континента.
— Ще можем ли да преминем? — креснах в ухото на Кръмли. — Колко е висок тунелът?
— На повечето места около три метра. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ще се издига сводът. При поройни дъждове водите се стичат от хълмовете към Глендейл, тъй че каналът трябва да е наистина голям, за да ги поеме. Няма страшно.
Пред нас колата на Фриц почти се беше изгубила.
— Ама че идиот — казах. — Знае ли изобщо накъде кара?
— Да. Към театъра на Грауман, а след това наляво, до проклетия мраморен овощарник.
Звукът от мотора беше оглушителен. Сред грохота забелязахме отпред да прииждат същите лунатици, които по-рано ме бяха нападнали.
— За бога, ще ги ударим! — извиках. — Не намалявай! Те са луди, карай направо през тях!
Стените на тунела се носеха отстрани, изпъстрени с историята на Лос Анджелис — пиктограми, графити, безумни рисунки, оставени от бездомни и бродяги през 20-те, 30-те и 40-те години. Лица, изображения на кошмарни неща и нищо, което да е живо.
Кръмли натисна газта докрай и ние се врязахме в обезумялата подземна тълпа, която ни отвърна с ужасяващо приветствие от крясъци и вопли. Но той не намали и те се разхвърляха встрани.
18
Лудвиг Бемелманс (1898–1962) — американски писател и художник, роден в Австро-Унгария. — Б.пр.