Един призрак ми се мярна, ръкомахащ и пелтечещ.
Ед, Едуард, Еди, о Едуардо! Ти ли си това, помислих си.
— Така и не ми каза довиждане! — викна в изстъпление и изчезна.
Аз изхлипах, докато летяхме стремглаво напред, изпреварвайки вината ми. Всичко оставаше зад гърба ни и колкото по-нататък отивахме, толкова повече се усилваше ужасът ми.
— Как ще разберем къде сме? — попитах. — Тук долу няма никакви знаци. Или ние не ги виждаме.
— Прав си, чакай да поогледаме — каза Кръмли. — Защото на стените всъщност имаше указания, надраскани с тебешир, а тук-там и с черна боя. Той намали скоростта. Различихме цял куп разпятия и надгробни камъни, нарисувани стилизирано, като в комикс. — Ако изобщо може да се разчита на Фриц, май сме стигнали Глендейл.
— Което означава…
— Именно. „Форест Лоун“.
Той включи дългите светлини и движейки се бавно, изви кормилото първо наляво, а после надясно. И ето, че пред очите ни се разкри колата на Фриц, паркирана под металическа стълба. Самият Фриц бе вече върху стълбата и се катереше нагоре към покрития с решетка отвор в тавана на тунела. От двете му страни по стената личаха цели колони от кръстове.
Ние също слязохме, прекосихме покритото с тиня дъно и започнахме да се изкачваме след него. Над главите ни се разнесе дрънчене и решетката се отмести. Отгоре се очертаха раменете на Фриц, поръсвани от започналия дъждец.
Преодолявахме стъпалата мълчаливо, докато той ни подканяше отгоре:
— Хайде, нещастници, докога ще се мотаете?
Под нас долетя пъшкане — слепият Хенри явно също нямаше намерение да остава назад.
Четирийсет и четвърта глава
Бурята бе поутихнала, но продължаваше да ръми. Небето бе като кокетка — обещаваща много, но даваща малко.
— Стигнахме ли вече? — попита Хенри.
Всички обърнахме очи към портата на гробището „Форест Лоун“, отвъд която се простираше полегатият хълм, покрит с каменни монументи, приличащи на забити в тревата метеори.
— Казват — обади се Кръмли, — че на това място имало повече гласоподаватели, отколкото в Падука, щата Кентъки, Ред Ривър, щата Уайоминг, или Азуса, Калифорния.
— Обичам старите гробища — каза Хенри. — Има много неща, по които да прокарваш ръце. Надгробни плочи, върху които можеш да лежиш като статуя, или да си играеш на чичо доктор с някоя приятелка.
— Някои идват да проверят дали смокиновият лист на Давид си е на мястото? — допълни Фриц.
— Чувал съм да разправят — отвърна слепецът, — че когато свалили статуята от кораба, отначало нямал лист, та трябвало цяла година да стои скрит под брезент, за да не накърнява чувствата на докачливите възрастни дами. А в деня преди да му го залепят и да развалят цялата забава, тук било като конференция на Брайловия институт, която трябвало да разгонят. Ако живи хора се опипват по такива места, му викат любовна игра. Ако го правят мъртви, вече е гробовна игра.
Стояхме под дъждеца и гледахме през пътя към обредната зала.
— Отишла в земята — чух нечий глас да изрича. Моят.
— Хайде, движение! — каза Кръмли. — След половин час водата от бурята ще се стече в канала и ще помете колите ни в морето.
Обърнахме се към зеещия отвор на шахтата. Долу вече се чуваше тихо ромолене.
— Майчице — извика Фриц, — класическото ми Алфа-Ромео!
— Стига си се вайкал! — прекъсна го Кръмли.
Притичахме през улицата и влязохме в сградата.
— Ами сега — казах аз. — Към кого да се обърнем? И какво да питаме? — Настъпи момент на объркване и размяна на погледи. — Просто къде е Констанс ли?
— Не се излагай — отвърна Кръмли. — Ще се придържаме към онези вестникарски лица и заглавия. Към псевдонимите, изписани с червило по огледалата на подземни гримьорни.
— Я пак? — обади се Хенри.
— Служа си с обстоятелствена метафора. Размърдайте си задниците!
И ние ги размърдахме в широките преддверия на смъртта или, иначе казано, в царството на чиновниците и картотеките.
Нямаше нужда да си взимаме номерче и да чакаме, защото един много висок мъж с леденоруса коса и изражение на стрида начаса се плъзна към гишето и ни изгледа с такова презрение, сякаш бяхме лисната върху пода помия.
Постави пред Кръмли визитна картичка, сякаш да провери дали последният ще се осмели да я вземе.