— Вие сте Грей, така ли? — попита го той.
— Илайхю Филипс Грей, както сам виждате.
— Дошли сме да закупим парцели за гробове.
Късна зимна усмивка се появи по устните на Илайхю Грей и замръзна там като скреж. Ръката му с магичен жест измъкна отнякъде карта и ценоразпис.
Кръмли не им обърна внимание.
— Първо хвърлете око на това тук.
Той извади съставения от мен списък с имена и го сложи пред Грей. Последният го огледа в мълчание.
Тогава Кръмли измъкна пристегнато с ластик руло от стодоларови банкноти и го подметна към мен.
— Младши, подръж, ако обичаш. — И отново към Грей: — Знаете ли някое от тези имена?
— Знам всички имена. — Пореден пристъп на мълчание.
Кръмли изруга под носа си.
— Би ли ги прочел, младши?
Произнесох първото:
— Холи Морган.
Пръстите на Грей чевръсто пробягаха през картотеката.
— Тук е. Погребана през 1924 година.
— Поли Стар?
Нова светкавична проверка.
— Тук. 1926-а.
— Ами Моли Сарси?
— Също. 1927-ма.
— Емили Данс?
— 1928-ма.
— И е сигурно, че всички са в това гробище?
Лицето на Грей доби кисело изражение.
— Досега никога в живота си не съм бъркал. И все пак, интересно. — Той прегледа още веднъж извадените бланки. — Случайно да имат някаква връзка помежду си, примерно роднинска?
— Защо питате?
Грей фиксира арктическия си взор върху имената.
— Защото са погребани в една и съща каменна гробница, в готически стил.
— Моля? — Кръмли изведнъж се отърси от отегчението и се пресегна да сграбчи картончетата. — Я повторете?
— Казвам, че всички тези покойници с различни фамилии са положени в обща мемориална постройка, с осем отделения, за осем члена от едно и също семейство.
— Но те не са роднини! — възкликна Фриц.
— Странно. Много странно.
— Чакайте — прошепнах аз, като поразен от гръм.
Фриц, Кръмли и Хенри се обърнаха към мен.
— Да-а? — проточи Грей, повдигайки снежните си вежди. — И какво?
— Тази гробница. Щом е семейна, значи на фронтона й трябва да е изписано някакво име. Кое е името, изсечено върху мрамора?
Грей се разрови из бумагите си, изкарвайки ни от търпение.
— Ратиган — рече накрая.
— Сигурен ли сте?
— Досега никога в живота си…
— Да, да, знам. Я го кажете пак!
Всички затаихме дъх.
— Ратиган — челюстите му хлопнаха като хладен стоманен капан.
Ние дружно издишахме.
— Но няма начин всички да са в една гробница — рекох аз.
Грей погледна към тавана.
— Досега никога…
— Да, да — побързах да го прекъсна, вторачвайки се в приятелите си.
— И вие ли мислите същото като мен?
— Да пукна дано — промърмори Кръмли. — А дали бихте могли да ни упътите до мястото?
Грей набързо изрисува карта върху лист от бележник.
— Лесно ще откриете гробницата. Пред нея има свежи цветя, а вратата е отворена. Утре ще има служба.
— Кого ще полагат?
И четиримата чакахме със затворени очи, предугаждайки отговора.
— Ратиган — каза Грей, почти с усмивка. — Някоя си Констанс Ратиган.
Четирийсет и пета глава
Пелената от дъжд бе толкова плътна, че на практика скриваше гробището. Докато се изкачвахме по хълма в малкия електромобил, единственото, което се виждаше, бяха паметниците от двете страни на алеята. Асфалтът пред нас също се губеше в пороя. Аз държах на коленете си картата, върху която целта ни бе означена с надпис и стрелка. Накрая спряхме.
— Тук трябва да е — каза Кръмли. — „Азалиеви градини“, участък шестнайсет. Постройка в неопаладийски стил.
Отблясък на мълния сред гъстите струи разкри пред очите ни стройна фасада с две колони, обграждащи висока метална врата, която стоеше леко открехната.
— Да може да излиза, когато си поиска — каза Хенри. — Или пък да кани гости вътре. Ратиган!
Вятърът отвяваше дъжда встрани. Гробницата стоеше в очакване. Откъм далечния край на гробището се затъркаля гръм и вратата й потрепери.
— Господи! — каза Кръмли сякаш на себе си. — Значи Констанс наистина се е погребвала. Име след име. Година след година. Когато е приключвала с дадена роля, лице или маска, просто е наемала място в гробищата и ги е пъхала там. А сега, може би за да получи работата от Фриц, наново убива всичките си предишни „аз“. Не влизай вътре, Уили.