— Така ли? Така ли?
— Да.
Маги изгледа яростно прибоя.
— Къде е тя? Вътре в морето ли?
— Там някъде.
— Надявам се изобщо да не се върне!
— Аз също.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Не знам — отвърнах смирено. — Мястото й може би е там. Може би вътре си има приятели, неми приятели и е по-добре да остане при тях и да не се връща повече тук.
— Ако го направи, ще я убия.
— Ето, виждаш ли? Затова е хубаво да стои по-надалеч.
— Защитаваш ли я, мръснико?
— Не, просто си мисля, че винаги е била щастлива в дни като този, след буря, когато небето е чисто и има големи вълни. Виждал съм я няколко пъти в подобно състояние. Тогава по цял ден не пие, а прекарва дълго време в морето и около нея витае усещане, че може и да не се върне.
— Каква муха ти е влязла под кожата? И на нея?
— Никой не знае. Такива неща стават постоянно. Няма алибита. Просто се случва и докато се усетиш, всичко е отишло по дяволите.
— Продължавай, накрая може и да кажеш нещо смислено.
— Не. Колкото повече приказки, толкова по-малко смисъл. Тя се беше изгубила за дълго време. А сега може би се е намерила. Наречи го глупости, ако щеш. Във всеки случай, аз й обещах, че ако влезе в морето с всички тези имена, има шанс да изплува обратно само с едно. Но обещанията са си обещания. Ще разберем едва когато стъпи на брега.
— Млъкни. Знаеш, че те обичам, нали, дървен философ такъв?
— Знам.
— Въпреки всичките ти номера, гад проклета, аз глупачката все още те обичам. Нима такава е участта на всички жени?
— Да — отвърнах. — В повечето случаи да. Няма логика. Няма обяснение. Просто неумолима истина. Кучето се шляе. Кучето се връща у дома. Кучето се усмихва. Ти го биеш. То ти прощава в замяна, че си му простила. И се кротва в колибката на самотния живот. Аз не искам самотен живот. А ти?
— Не, бог да ми е на помощ, и аз не искам. Избърши си носа.
Аз го избърсах. Кръвта рукна наново.
— Съжалявам — извика тя.
— Няма защо. Най-малко пък ти трябва да съжаляваш.
— Тихо — каза Хенри. — Слушайте.
— Какво? — възкликнаха всички едновременно.
— Не го ли усещате?
— Кое, дявол да те вземе?
— Най-голямата вълна, ето я, тъкмо приижда — промълви той. — И носи нещо със себе си.
Далеч навътре тюлените джафкаха.
Далеч навътре водната маса надигаше пенест гръб.
Кръмли, Фриц, Хенри, Маги и аз затаихме дъх.
И вълната дойде.