Тоя ден ми разказаха за някакъв старец, да го речем „нелегален“. Той бил забелязан от пъдарина да стреля по заек с кремичарка и подгонен като нарушител на закона за носене оръжие, се укрива. Каймакамина, уведомен за случката, поисква „престъпника“ от селото и селяните решаватдагокриятобщо. Те съобразили, че ако стареца падне в турски ръце, не е чудно да станат някои опропастителни разкрития: той бил виждал чети да идват в селото и знаел хора да притежават оръжие. Укриван вече три месеца, стареца бе омръзнал на всички. На момента той се намираше в махлата, дето бях, и селяните питаха, не е ли по-добре да се избавят, като го убият. Аз поисках да го видя и те го доведоха.
В стаята влезе един грамаден, но пустал човек, с рунтава шапка, голяма като крина, и в черна гуня, която свободно би покрила троица. Той се тръсна при огнището без „добър вечер“ и ме гледа един момент с тъпо отворени очи, без какво да е изражение на обрасло лице, после раздвижи ненадейно глава:
— Ка’си?
— Харно. Ами ти ка’си?
— Мм… дай един тютюн.
И той извади чибучката си.
— Можеш ли да работиш още, дядо?
— Оти? Можем.
— Искаш ли да те заведа у Бугарско?
— Имам сестра у Раково.
— Жени се тя и отиде у Раково — допълня Пашоте; — има двайсе годин.
Това село е току под границата в България и моя път бе край него:
— Искаш ли, дядо, искаш ли да те водя?
— Па знам ли я!
И като се мръкна добре, аз тръгнах с Пашоте и стареца.
На Брегалница ние не намерихме викания куриер. Той бе изпратил да ни чака там едно 17-18-годишно момче, чуждо или негово, не помня. То бе дошло само да каже, че на куриера уж било станало много лошо, така изведнъж.
Тогава, нели знаеш пътя, ще дойдеш ти.
— Он не ми рече.
— Хайде напред!
— Не одам…
— Пашоте, удари му две тояги да се развърви.
Но съгласието на момчето изпревари тоягите. С нас дойде и Пашоте, да научи пътя до отвъдния пункт. Когато прегазихме Брегалница, която ни ловеше до кръста, малкия водач определи възнаграждение за услугата си:
— Като пойдеш у Бугарско, да ми пратиш един убав ливер.
— Иска ли приказка? Два!…
Така ние стигнахме най-после между селата Ветрен и Саза, в Осоговската планина, като ни оставаха само 3–4 часа до границата, която върви по хребета. Ако бях изкривил към Ветрен, досега щях да бъда в България; но казаното село беше върховистки пункт и никой от нашите не смееше да приближи там. Саза, допреди три седмици здрава организационна врата, също бе разстроен. И аз избрах средата, дето служеше оня юнак Миле, когото мнозина помнят като незаменим граничен куриер. Но и той ме накара да го чакам два дни, защбто ме беше взел за някой върховист. Тия два дни прекарах с дядото в една къща високо сред гора, под която шумяха многоводни пороища.
От нямане какво да правя, аз се изтягам по припеците в храсталака или дялам бастони. Огърнат и закачулен в гунята си, моя другар не ме оставя наникъде. Ето, токущо съм се замахнал, той иде и сяда насреща ми.
— Де си! Дай един тютюн.
В това време аз забучвам в земята една скършена пръчка, която наподобява. П.
— Шо е ова?
— Триумфална арка, дядо. Такъва българите правят сега на границата, да ни посрещнат, мене и тебе… Знаеш ли какво се вика триумфална арка?
— Е па не гледам ли: бесило! Видел съм я у Кочани един ка’го бесиха: източи му се врато, като на мисирек… Отсгору ке е въжето, отсдолу шенико. На шенико ке стъпиш…
— Ти да стъпиш, че си вече стар.
— Ти, ти… — люлее се дядото цял; — оти си кренал да разонодуваш инсано.
— Виж как било!
— Дай един тютюн…
Надвечер заваля дъжд и ние се прибрахме в къщи очаквайки да се яви Миле, за да тръгнем към границата. Аз съм се припекъл на огнището и пуша цигар след цигара. Превил коляно, моя старец седи отстрани с гунята и рунтавия калпак, той наподобява грамадно овчарско куче, изправено на предните си нозе. Заел другия ъгъл на огнището, хазяина разказва мързеливо историята на някаква своя „давия“, водена от дълги години с един царевоселски турчин. Хазяйката се щуря из къщи и разтраква сахани и паници. Децата, както винаги, са отстранени нанякъде.
— Ху, ху — завика някой отвън, като се бранеше от едва подрасналото куче.
Ние помислихме, че е куриера. Преди някой да стане, вратата се отвори и пред нас застана средна пора човек, в елек и потури на градски турчин, с фес, около който бе завито тънко шарено чемберче. Като ме видя край огнището, в облекло нетукашно и с оръжие на кръста, новодошлия остана като вкопан на мястото си. Той бе един наемен колар, който превозваше плочи или камъни между някоя близка кариера и Царево село. Къщата на моя хазяин му служела за конак всякога, когато закъснявал из пътя. Той беше оставил колата неразпрегната и се досети за нея чак когато го поуспокоихме. Като останахме сами, хазяи на разсъди: