— Колко айлък ти дават, дето одиш по такъва работа? Оно, санким, мъчно е — оно, има и лоша срекя!…
Аз не успях да се усмихна на простодушния въпрос. Двете едри кучета, които лежаха отвъд къщната врата, се хвърлиха към двора с оглушителен лай. Вдовицата дъщеря изпусна вретеното, което се удари в главата на стареца и се търкули в огъня. Детето, разбудено, писна в скутите на майка си.
— Дядо, я иди виж какво има!
Но и без това дядото беше вече при вратата. Той се преви одве и се изгуби в тъмното. След малко кучетата млъкнаха, но писъкът на детето не позволяваше да се чуе нищо отвън.
На всеки случай аз прегледах револвера и камата, с които бях въоръжен, и завивах цървулите си, когато старецът спря на вратата да поеме дъх и се обърна към жените:
— Терат чо’еко! — После той се обърна към мене и добави: — Двамина чо’еци!…
— Какви човеци? Българи или турци?
— Е па оно се знае, харамии — оно, като тебе.
Благодарим. Урока бе отишъл на вятър…
— Защо не дойдат?
— Не сакат. Единио вели, нека от иде со нас у Балтаците, там е дружината…
— Иди им кажи да дойдат тук!
Но стареца продължи:
— Велят, много бързаме. Велят, ке идеме при дружината, ако има умирачка, заедно да е…
Аз бях в недоумение. Най-напред помислих, че е пристигнал от Кукушко всеки ден очаквания с четата си от Грънчаров, който научил къде съм и е пратил да ме викат. Обаче стареца забъбри „умирачка“ и пр. — и ми дойде наум друго: не са ли това другарите, които бяха заминали преди два дни за Малешевско? Не е ли чудно да ги е пресрещнала някоя потеря и ето сега — подгонила ги — върви по стъпките ми. А вън от всичко и едно черно съмнение се разшава в гърдите ми: защо тия хора не искат да влязат — нима ще се забавят, ако се покажат на вратата?
— Старче, иди кажи да дойдат в къщи; кажи ми, че искам да ги видя на светло, хайде! — сопнах се аз на плахо застиналия срещу мене хазяин, в чието лице сега видях кой знае какво подозрително.
Стареца излезе и аз се заразхождах безпокойно из тясната стаица, турил ръка на оръжието си. По едно време, когато хазяина се позабави, съмненията ми нараснаха до такава степен, че съвсем не бих бил изненадан, ако отвън прогърмеше на турски заповед да се предам. — Жените се бяха сврели в един кът, укротяваха детето, като му запушваха устата с ръце и стенеха: „Леле майко-о…“
Вратата се отвори и зад стареца се показаха две едри фигури с грамадни черни шалове, увити около главите им. В следния момент те вече бяха проточили вратове напред, застанали нерешително на прага. Аз вперих поглед в пушките им — те бяха манлихери, значи „наши“. Инак гостите имаха обикновения каяфет на някогашните харамии: джепкен, селяхлък, разни паласки, вулия през рамо и т.н.
— Добър вечер! — обадиха се те все от прага.
— Ами защо не влазяте? — учудих се аз, разсял вече съмненията си, и пак ми мина през глава мисълта, че това ще са хора на Грънчарова, при когото знаях тоя вид „момчета“.
Най-после те влязоха, сякаш насила тласкани от някого извън, и аз се разцелувах с тях, по един скверен обичай на братосване в Турско. Но додето извършвахме тая церемония, снахата на хазяина се обади учудено:
— Я-я, байо Веселине, ти ли си, бре?
Единия от гостите се обърна:
— Позна ли ме, булка Йованице — аз съм!
Булка Йованица позна Веселина, но и аз прехапах устна, като чух това име. Уви, беше късно: двамата юнаци стояха вече от двете ми страни, готови да ме задушат в мечешките си лапи при най-малкото движение да похвана оръжието си.
Случи се онова, което нито ми бе минавало през ума. Никой не очакваше върховистите в Кочанско, поне през тия дни. Защото ние мислехме, че сме турили вече ред в тоя край и че сме направили влазянето им невъзможно. А ето ги — вмъкнали се и вървят в петите ни. Населението им предава тайните ни, защото идат с голяма чета. Утре турците ще се явят цял полк, тям пък ще бъде предадена тая чета, защото ще бъдат по-силни. Кочанско не се поправи вече.
— Значи ти си Веселин — казах аз, — куриер на организацията от това село, който преди месец премина към върховния комитет?
— Па що, като е тъй!
— Нищо. Ами с кого сте?
— С господин Стоянов.
— С кой Стоянов?
— Софрони Стоянов, офицерина.
— Къде е той, в Блташката махла ли?
— Там!
— Да вървим тогава…
И ние тръгнахме: Веселин напред, аз подир него — и мълчаливия през цялото време Веселинов другар подир мене.
Вече минуваше полунощ и сивото небе се разстилаше над нас, без ни една звездица да хвърли лъч в гробната тъмница, из която бързахме леки като сенки. Съпътниците ми вървяха мълчаливо, с поръката на началника си в ум, както узнах по-късно — „жив или мъртъв“, да ме отведат при него. Аз пък размишлявах върху онова, което ме очаква, и разбира се, не можех да се надявам на нищо добро. Защото имаше осветена практика, според която пленяваните от двата враждебни лагери се считаха предварително осъдени на смърт. Така Алексо Поройски, по заповед на Донча Златков, беше разбил с приклада на пушката си черепа на Александра Илиев. Другари на последния пък заловиха близки хора на Донча и ги изклаха върху гроба на скъпата жертва…