Аз съобразявах, като претеглях обстоятелствата на пленителите си, че много по-разумно от тяхна страна би било да ме претрепят веднага, отколкото да го направят, след като ме извадят пред селяните. Аз мислех, че на определено място из пътя вървящия подир мене ще забие щика си в гърба ми. И очаквайки това, аз вървях вцепенен — без страх и без кураж, превърнат на едно единствено чувство: да предугадя първото мръдване на противника, да стрелям с револвера си и да бягам — къде, бог знае. И затова не малко се учудих, когато след половина час се озовахме в Балташката махла пред вратата на една къща, дето трепнаха сенките на двама часови. Един дебел глас попита:
— Кой е?
— И-ха, не видиш ли!
И ние минахме между два щика, като поехме стълбата нагоре. В същия този дом по-миналия ден аз бях влазял съвсем иначе.
Вратата се отвори и ето ни в широка стая, пълна с въоръжени хора, заняти едни с почистка на оръжието си, други с кърпеж на дрехите си, трети най-сетне, увити в кепета или износени войнишки шинели, лежаха по кътовете свити на кълбо. — „Водят го, вижте го!“ — И тълпата отвори път към огнището, дето се изправи рус, малко слабичък, хубавец офицер, като бършеше с ръкава на мундира си сълзи, бликнали от дима на хвърлените в огъня съчки. Той ми подаде ръка любезно усмихнат:
— Bon soir, monsieur Я., при такива ли обстоятелства трябваше да се запознаем! Седнете, моля, и се огрейте. Фу, изкипяха ми очите…
„Откъде“, „накъде“ — разпитвахме се ние, сякаш при среща в някое софийско кафене, и се задоволявахме с уклончиви отговори, под които криехме всеки своята мисъл. Разговора се докосна и до взаимните ни гонитби, при което и двама еднакво съжалихме, че не може да се постигне едно искрено споразумение, и мъдро отсякохме:
— Историята ще дири правия и кривия; а сега нека всеки от нас изпълни дълга си, кой както го разбира…
— Жално само, че всичко става за сметка на тия нещастници! — въздъхнах принудено аз, като посочих двама-трима селяни, които стояха в един кът и разговаряха с хора от четата.
— Уви, за тяхна сметка! — въздъхна и Стоянов еднакво принудено.
Настана продължително мълчание, през което моя събеседник разбърка няколко пъти пепелта на огнището и ненадейно се обърна:
— Кажете ми право, аз ще се положа на вашата дума, има ли тук някаква чета на вътрешната организация?
— Не! — отвърнах решително аз и не лъжех. — В околията няма, освен мене, нито един нелегален от вътрешната организация.
— Но аз имам положителни сведения, че ако не в това село, то сигурно в някое от околните има организационна чета, която следи движението ми с намерение да ме нападне при първия удобен случай.
— Пък аз ви казах истината.
— А вие знаехте ли за моето идване?
— Узнах го тая нощ от вашите хора…
Стоянов дигна рамене и отново забърка пепелта. И понеже дотук той ме третираше само като гост, аз рекох да опитам една дяволия. Затова ъбрнах глава навън и трепнах уж изненадан:
— Ах, съмва се! Извинете, г. Стоянов, че тряба да ви оставя.
— Къде?
— Ще отида в махлата, отдето дойдох.
— Моля да прекараме деня заедно; ще преденуваме тук…
Ние се вгледахме един-другиму в очите и се усмихнахме — което значеше: „Добре се разбираме!“
— Мога ли поне да поизляза вън от тоя дим, на който, както се вижда, и вие няма лесно да привикнете?
— Моля, моля… — задави се Стоянов и затърка очите си с голи пръсти.
Когато аз бях вече при вратата, той подшушна нещо и двамата едряци ме настигнаха. Единия от тях посочи сайванта:
— Ето, на̀, тук ще стоиш!
И аз се сложих там, а от двете ми страни се настаниха пазачите…
Топъл беломорски вятър беше повял и разредил мъглата в небето. Изплувалия изпод тях месец обливаше в млечно сияние обрисуваните върху недалечен хоризонт върхове на Голак и Плачковица. Грабнали се от юг тъмни облаци, с посребрени от лунната светлина краища, се надтичваха към север, дето летеше и моята мисъл: всичко мило и драго, което бях оставил там, тежеше на душата ми с цялата си огромна маса. Аз бях под стража у врагове, които имаха на своя страна всяка повеля на здравия революционен смисъл да ме пратят на оня свят.