Все пак аз не се озлобих нито в момента на клеветата, нито после — когато бях свободен да застана като грозен обвинител срещу клеветника. И забравих да отговоря, когато ме бяха попитали как тряба да се постъпи с него…
Само в минутата аз чувствувах думите му като дървеници, плъзнали по душата ми — и нищо повече от това неприятно усещане. Аз го не смятах съратник и в случая изменник, не смятах, че бях отишел него да освобождавам, и не виждах благодарност. И тук ми иде на ум наивния въпрос на стареца, който ме питаше колко ми се плаща за моята работа.
Простодушен народ, той не може да проумее, че ни служи за тесто, с което искаме да изваем своите — тъмни или светли — дълбоко егоистични блянове. Той не може да проумее, че за колко-годе вероятните блага, които му обещаваме, заплаща сам, а не друг, и то нам, а не другиму, с имот и живот, с мило и драго. Безнравствена истина, която, ако се проникнеше в съзнанието на хората, кой знае дали не би предупредила много възвишени пакостничества на нравствената лъжа…
След пладне часовите събудиха спящите. Едно момче, пратено от коджабашията, беше дотърчало да каже, че аскер се движи по шосето, та да не дигаме много шум. В кратко време четата се приготви за лош случай — и на всички по лицата се изписа онова тревожно очакване, което придава на човешкия образ извънредно духовна светлина и толкова животински мрак. Защото в такива моменти говорят всички човешки способности и всички животински инстинкти. Аз се обърнах към Стоянова и казах:
— Ако са за нас, ще се бия при вратата; револвера ми е добър, тъкмо за там.
— Не, вие ще се биете последен: стойте си в къта!
Той не забравяше, че съм пленник, и не доверяваше. Като че турците щяха да направят разлика между върховист и централист…
Но аскера мина-замина, двайсет крачки далеч от къщата, без да погледне към наша страна. И когато той се отдалечи, Стоянов заговори развеселен:
— А вие се бяхте приготвили вече да се биете!… Да, г. Я., врага е общ, както е обща и нашата неразбория. А би могло тая работа да тръгне малко по-иначе, бихме могли да се споразумеем някак. Ненапразно хабим време, сили и средства да се изтребваме едни-други…
— Че губим време, че хабим сили и средства, не ще и дума; но да се споразумеем — това ми се вижда невъзможно вече…
И аз му напомних майското и септемврийското съглашения от 1901 година, както и директивата на юлския конгрес, нарушени от софийския върховен комитет в стремежа му да завладее положението в Македония.
— Но отде-накъде смятате, че имате право да ни преграждате пътя! Не сме ли и ние българи, не сме ли и ние и ние македонци… A propos — прекъсна думата си той, — откъде сте родом?
— Аз съм тракиец, от свободната част…
— Хъ, видите ли, аз пък съм от средата на Македония! И вие да се считате „вътрешен“, а мене да наричате „външен“!…
— Хубава работа, и това дочакахме, и това видяхме! — обади се злобно подвойводата, който стоеше край нас и слушаше с отворени уста.
— Но вие хубаво знаете, г. Стоянов, че работата не е в това, кой дешен е, а в началата, които ни делят. Вие хубаво знаете мисълта ни, че софийския комитет не тряба да изпъкне като ръководител на освободителното движение. Защото той ще го компрометира в очите на европейското обществено мнение, от което очакваме толкова нещо. Той би го компрометирал, като направи да го мислят дело на българското правителство, т.е. нещо изкуствено. Освен това ние не можем да бързаме с въстанието, когато вие…
— Омръзнаха ни, г. Я., да ги слушаме тия от вашия вестник. Ами мислите ли, че света някога ще повярва в чистотата ни от националистически стремления? И мислите ли — ще ви попитам, като става дума за въстанието, — че за него ще настъпи нявга такъв благоприятен момент, какъвто постоянно бълнувате в „Дело“? Ето, виждате ли, от една страна се гради, а от друга — турците правят разкрития и събарят изграденото. И затова да се чака, ще каже да се налива една бездънна бъчва…
— На първия въпрос ще ви отговоря, че мисля ето как: Разбира се, никой няма да повярва на един зелен младежки идеализъм, в името на който да искаме македонска автономия. Но друго би било, когато уверим хората, че автономията е добре обмислена и искрено прегърната политика на революционните кръгове. Така ние не само бихме отнели оръжието на гърци и сърби, но бихме дали, ако щете, и още едно доказателство, че Македония е българска. Няма да повтарям толкова пъти цитираната приказка за Соломоновия съд между двете майки, заявяващи еднакви права върху останалото живо дете. Колкото се отнася до „бездънната бъчва“, аз ще ви кажа: не мисля, че Македония ще се освободи тъй лесно. Борбата ще продължава още много години — и биволска кола ще ни вози към свободата. Затова ние не тряба да изгорим в едно въстание всичко, което имаме…